Твоя библиотека
www.znai.org

поэзия, фантастика, сказки, учебники

Аркадий и Борис Стругацки. Трудно е да бъдеш бог (на болгарском)


     © Copyright Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий
     Превод: Симеон Владимиров, 1981
     OCR: Мандор
     Origin: http://members.xoom.com/sf_bg/authors/_Co/AStrugacki_BStrugacki/bulg/XXII/Trudno_bytx_bogom.zip



     Аркадий Стругацкий
     Борис Стругацкий
     Трудно быть богом


     Това бяха дни, когато аз разбрах
     какво значи да страдаш, какво значи
     да се срамуваш, какво значи да се отчаеш.
     Пиер Абелар

     Трябва да ви предупредя за следното:
     когато изпълнявате задачата си, трябва да
     имате оръжие за авторитет. Но при никакви
     обстоятелства не ви се разрешава да го
     употребявате. При никакви обстоятелства.
     Разбрахте ли ме?
     Ърнст Хемингуей


ПРОЛОГ

     Ложата  на  Анкиния  арбалет  беше  направена  от  черна  пластмаса, а
тетивата  бяха от хромова стомана и се изпъваха с едно дръпване на безшумно
плъзгащата се ръчка. Антон не признаваше нововъведенията. Той имаше солидно
бойно  оръжие в стила на маршал Тоц - крал Пиц Първи, обковано с черна мед,
с макара,  на  която  се  намотаваше  шнур  от волски жили. А пък Пашка взе
пневматична  карабина.  Понеже  беше мързелив и не го биваше в дърводелския
занаят, той смяташе арбалетите за детство на човечеството.
     Те  спряха  лодката  на  северния бряг, където от жълтата пясъчна урва
стърчаха  разкривени  корени  от  борове. Анка остави кормилното весло и се
огледа.  Слънцето  вече  беше  се издигнало над гората и всичко беше синьо,
зелено  и  жълто  -  синя  мъглата над езерото, тъмнозелени боровете и жълт
отвъдният бряг. А небето беше ясно, белезникавосиньо.
     - Нищо  няма там - каза Пашка. Младежите седяха, наведени над борда, и
гледаха във водата.
     - Грамадна щука - уверено каза Антон.
     - Ей с такива плавници, нали? - попита Пашка.
     Антон  не  отговори.  Анка  също  погледна  във  водата,  но видя само
собственото си отражение.
     - Да  бяхме  се  изкъпали - каза Пашка, като потопи ръката си до лакът
във водата. - Студена е - съобщи той.
     Антон  се премести на носа и скочи на брега. Лодката се заклати. Антон
се  хвана  за  борда  и с очакване погледна Пашка. Тогава Пашка се изправи,
сложи  веслото на рамо като кобилица и извивайки долната част на тялото си,
издекламира:

     Стари шкипер Вицлипуцли.
     Ти, приятелю, не чу ли?
     Погледни, към теб се носят
     стадо печени акули.

     Антон мълчаливо дръпна лодката.
     - Ей, ей! - развика се Пашка и се хвана за борда.
     - Защо печени? - попита Анка.
     - Не зная - отвърна Пашка. Всички се измъкнаха от лодката. - Но нали е
хубаво? Стадо печени акули.
     Те  започнаха  да  изтеглят  лодката на брега. Краката им затъваха във
влажния  пясък, целият покрит с изсъхнали борови иглички и шишарки. Лодката
беше тежка и хлъзгава, но те я измъкнаха до самата кърма и спряха задъхани.
     - Крака  си  премазах  -  каза  Пашка  и  взе  да  си оправя червената
превръзка  на  главата.  Той внимаваше възелът на превръзката да бъде точно
над  дясното  ухо, както у дългоносите ирукански пирати. - Животът пет пари
не струва, хей! - заяви той.
     Анка съсредоточено си смучеше пръста.
     - Убоде ли се? - попита Антон.
     - Не. Одрасках се. Някой от вас е с такива нокти...
     - Я покажи!
     Тя го показа.
     - Да - каза Антон. - Травма. Е, какво ще правим?
     - На ра-а-мо и покрай брега - предложи Пашка.
     - Защо тогава трябваше да слизаме от лодката? - каза Антон.
     - На  лодка  и  баба  знае  -  обясни  Пашка. - А по брега: първо, има
тръстики, второ - урви, трето - вирове. С шарани. И сомове има.
     - Стада печени сомове - каза Антон.
     - А ти къпал ли си се във вир?
     - Къпал съм се, разбира се.
     - Не съм виждал. Не ми се е случвало да видя.
     - Ти много неща не си виждал.
     Анка  се обърна с гръб към тях, вдигна арбалета и стреля в един бор на
двайсетина крачки. Посипа се кора.
     - Отлично  - каза Пашка и веднага стреля с карабината. Той се целеше в
Анкината стрела, но не улучи. - Не спрях дишането - оправда се той.
     - А ако го беше спрял? - попита Антон. Той гледаше Анка.
     Анка  със  силно  движение опъна ръчката на тетивата. Мускулите й бяха
отлични.  Антон  с удоволствие видя как под мургавата кожа се търкулна като
твърда топка бицепсът.
     Анка  много  внимателно се прицели и стреля още веднъж. Втората стрела
шумно се заби в дънера малко по-ниско от първата.
     - Не бива така - каза Анка, отпускайки арбалета си.
     - Защо? - попита Антон.
     - Защото  разваляме  дърветата.  Вчера един хлапак стреля с лък в едно
дърво и аз го накарах да извади стрелата със зъби.
     - Пашка - каза Антон. - Я изтичай, ти имаш хубави зъби.
     - Единият ми зъб има дупка - отвърна Пашка.
     - Добре - каза Анка. - Хайде нещо да правим.
     - Не ми се катери по урвите - каза Антон.
     - И на мене. Да вървим направо.
     - Къде? - попита Пашка.
     - Където ни видят очите.
     - Е? - каза Антон.
     - Значи  в сайвата - каза Пашка. - Тошка, да идем на Забравеното шосе.
Помниш ли го?
     - Как да не го помня.
     - Знаеш ли, Анечка... - започна Пашка.
     - Не  съм  ти Анечка - рязко каза Анка. Тя не можеше да понася, когато
не я наричаха Анка, а другояче.
     Антон беше го запомнил добре. Той бързо каза:
     - Забравеното  шосе.  По него никой не минава. И на картата го няма. И
никой не знае накъде води.
     - Ами вие ходихте ли там?
     - Ходихме, но не успяхме да го изследваме.
     - Път отникъде заникъде - изрече Пашка, като се окопити.
     - Идеално  -  каза  Анка. Очите й светнаха като черни цепнатинки. - Да
вървим. До довечера ще стигнем ли?
     - Ти пък! До дванайсет сме там.
     Те се закатериха по урвата. На края на урвата Пашка се обърна. Долу се
виждаше  синьото  езеро с жълтеникави голи плитчини, лодката върху пясъка и
големи  разширяващи  се  кръгове върху спокойната маслена вода край брега -
сигурно  беше  подскочила  онази  същата  щука.  И  Пашка  почувствува онзи
неопределен  възторг, който го обземаше винаги, когато с Тошка офейкваха от
интерната  и  пред  тях се откриваше цял ден пълна независимост с непозната
места с горски ягоди, с горещи безлюдни ливади, със сиви гущери, с ледената
вода  на  непознати  извори.  И  както  винаги,  дощя  му се да извика и да
подскочи  високо.  И незабавно го направи. Антон го погледна засмян и Пашка
позна  по  очите  му,  че той напълно го разбира. А Анка пъхна два пръста в
устата си и силно изсвири.
     Гората  беше борова и рядка, краката им се плъзгаха по окапалите игли.
Между  правите  дънери  падаха  полегати  слънчеви  лъчи и цялата земя беше
покрита  със  златни  петна.  Ухаеше  на  смола, на езеро и ягоди; някъде в
небето цвърчаха невидими птички.
     Анка  вървеше  отпред,  стиснала  арбалета  под мишница, и от време на
време  се  навеждаше  да  си  откъсне  кървави, сякаш лакирани ягоди. Антон
вървеше  зад  нея, нарамил солидното бойно оръжие на маршал Тоц. Колчанът с
тежките стрели тъпо го удряше по задника. Той вървеше и поглеждаше Анкината
шия,  загоряла,  почти черна, с изпъкнали прешлени. Понякога се обръщаше да
потърси  Пашка,  но Пашка не се виждаше, само от време на време ту отдясно,
ту  отляво  пламваше на слънцето червената му превръзка. Антон си представи
как  Пашка  безшумно  се промъква между боровете с готова за стрелба пушка,
проточил  напред  хищното си мършаво лице с обелен нос. Пашка се промъкваше
крадешком  през  сайвата,  а със сайвата шега не бива. Сайвата, драги, може
всеки  момент  да ти зададе въпрос и трябва веднага да й отговориш, помисли
си  Антон  и  понечи да се наведе, но пред него беше Анка и тя можеше да се
обърне. Щеше да излезе нещо глупаво. Анка се обърна и го попита:
     - Вие тихо ли се измъкнахте?
     Антон сви рамене.
     - Че кой се измъква шумно?
     - Аз,  струва  ми  се,  все  пак  вдигнах шум - загрижено каза Анка. -
Изпуснах  каната  и  изведнъж по коридора се чуха стъпки. Сигурно беше Дева
Катя,  днес  тя  е  дежурна. Трябваше да скоча в лехата. Как мислиш, Тошка,
какви са тия цветя в тази леха?
     Антон смръщи чело.
     - Под твоя прозорец ли? Не зная. Защо питаш?
     - Много  упорити  цветя. "Нито вятър ги превива, нито буря ги поваля."
Няколко години вече скачаме в тях, а те пет пари не дават.
     - Интересно  -  каза  Антон  сериозно. Той си спомни, че и под неговия
прозорец  има  леха  с  цветя,  които  "нито вятър ги превива, нито буря ги
поваля". Но той никога не им беше обръщал внимание.
     Анка спря, почака го и му подаде шепа ягоди. Антон си взе само три.
     - Вземи си още - каза Анка.
     - Благодаря  - отвърна Антон. - Обичам да ги бера една по една. А Дева
Катя, общо взето, си я бива, нали?
     - Зависи  - каза Анка. - Когато всяка вечер на един човек му се казва,
че краката му са ту кални, ту прашни...
     Тя  млъкна. Беше му чудно хубаво да върви с нея, да бъдат рамо до рамо
из гората, да я докосва с голи лакти и да я гледа - колко е красива, сръчна
и необичайно дружелюбна и какви големи сиви очи с черни мигли има.
     - Да  -  каза Антон и протегна ръка да свали една блеснала на слънцето
паяжина.  - Нали нейните крака никога не са прашни. Разбираш ли, ако и тебе
те носят на ръце през локвите, и ти няма да се окаляш...
     - Че кой я носи?
     - Хенрих  от метеорологическата станция. Познаваш го, един здравеняк с
бели коси.
     - Вярно ли?
     - Какво се чудиш? И дечурлигата знаят, че са влюбени.
     Те  пак  млъкнаха.  Антон погледна Анка. Очите на Анка бяха като черни
цепнатинки.
     - И кога я е носил? - попита тя.
     - През една лунна нощ - без всякакво желание отвърна Антон. - Но да не
вземеш да се раздрънкаш.
     Анка се усмихна.
     - Никой не те е бил през устата, Тошка - каза тя. - Искаш ли ягоди?
     Антон  машинално сграбчи ягодите от изцапаната със сок малка длан и ги
напъха  в  устата  си.  Не обичам дърдорковците, помисли си той. Не мога да
понасям плямпалата. Изведнъж намери аргумент.
     - И  тебе  някога  ще  те  влачат  на ръце. Приятно ли ще ти бъде, ако
хората започнат да плещят за това?
     - Откъде  ти  скимна, че смятам да дрънкам? - разсеяно каза Анка. - Аз
изобщо не обичам дърдорковците.
     - Слушай, какво си наумила?
     - Нищо  особено - Анка сви рамене. След малко поверително му съобщи: -
Знаеш ли, ужасно ми е омръзнало всяка вечер по два пъти да си мия краката.
     Горката Дева Катя, помисли си Антон. Това не ти е сайвата.
     Те  излязоха на една пътечка. Пътечката водеше надолу и гората ставаше
все  по-тъмна  и  по-тъмна.  Тук буйно растеше папрат и висока тучна трева.
Дънерите  на  боровете  бяха  покрити  с мъх и бели като пяна лишеи. Но със
сайвата  шега  не  бива. Един прегракнал глас, в който нямаше нищо човешко,
неочаквано изрева:
     - Стой! Хвърляй оръжието - ти, благородни доне и ти, дона.
     Когато  сайвата  пита  нещо,  трябва  веднага  да и отговориш. С точно
движение  Антон събори Анка в папратта, търкулна се и залегна зад един гнил
пън. Прегракналото ехо още кънтеше по дънерите на боровете, а пътеката беше
вече пуста. Настана тишина.
     Антон,  легнал  настрани, въртеше макарата и опъваше тетивата. Изтрещя
изстрел и върху него се посипя смет. Прегракналият нечовешки глас съобщи:
     - Донът е улучен в петата.
     Антон запъшка и вдигна крак.
     - Не в тази, в дясната - поправи го гласът.
     Чуваше  се  как Пашка се киска. Антон предпазливо надникна иззад пъна,
но в полутъмната зелена каша нищо не се виждаше.
     В този момент се чу остро изсвирване и шум, сякаш падна дърво.
     - Уау... - сподавено завика Пашка. - Милост! Милост! Не ме убивайте!
     Антон  веднага  скочи.  Насреща  му из папрата заднишком излезе Пашка.
Ръцете му бяха вдигнати над главата. Анкинмят глас попита:
     - Тошка, виждаш ли го?
     - Като  на  длан - одобрително отвърна Антон. - Не се обръщай! - викна
той на Пашка. - Ръцете на тила!
     Пашка покорно сложи ръце на тила и заяви:
     - Нищо няма да кажа.
     - Какво трябва да правим с него, Тошка? - попита Анка,
     - Сега  ще  видиш  -  каза  Антон  и  седна удобно на пъна, като сложи
арбалета на колене. - Името! - изджавка той с гласа на Хекса Ирукански.
     Пашка  направи  с гръб знак на презрение и неподчинение. Антон стреля.
Тежката стрела с трясък се заби в клона над главата на Пашка.
     - Охо! - извика Анкиният глас.
     - Казвам  се  Бон  Саранча - призна си Пашка с половин уста. - "И тука
сигурно ще падне той - един от тези, дето бяха с него".
     - Известен  насилник  и  убиец - поясни Антон. - Но той никога нищо не
прави даром. Кой те изпрати?
     - Изпрати ме дон Сатарина Безпощадният - излъга Пашка.
     Антон презрително каза:
     - Ей  тази  ръка  сложи край на смрадливия живот на дон Сатарнна преди
две години в оброчището "Тежките мечове".
     - Дай аз да му забия една стрела - предложи Анка.
     - Съвсем  забравих  -  бързо  каза  Пашка. - Изпрати ме всъщност Арата
Красивият. Обеща ми сто жълтици за главите ви.
     Антон се плесна по коленете.
     - Ама  че лъжец! - възкликна той. - Нима Арата ще се залавя с негодник
като тебе.
     - Все пак да му забия ли една стрела? - кръвожадно попита Анка.
     Антон демонично се закикоти.
     - Впрочем - каза Пашка - простреляна е дясната ти пета. Време е кръвта
ти да изтече.
     - А, друг път! - възрази Антон. - Първо, аз непрекъснато дъвча кора от
бяло дърво и второ, прекрасните варварки вече превързаха раната ми.
     Папратите  се размърдаха и Анка излезе на пътечката. На бузата й имаше
драскотина, а коленете й бяха изцапани с кал и зеленило.
     ~ Време  е  да  го хвърлим в блатото - заяви тя. - Когато врагът не се
предава, той се унищожава.
     Пашка пусна ръцете си.
     - Ти изобщо не играеш по правилата - каза той на Антон. - Според тебе,
все излиза, че Гекса е добър човек.
     - Много разбираш! - каза Антон и също излезе на пътеката. - Сайвата не
се шегува, мръсен наемнико.
     Анка върна на Пашка карабината.
     - Вие винаги ли така се стреляте? - попита тя със завист.
     - Ами  как?  -  учуди  се  Пашка.  -  Да  не вземем да крещим: "Кх-кх.
Бум-бум?" В играта трябва да има елемент на риск.
     Антон нехайно каза:
     - Например често си играем на Вилхелм Тел.
     - Редуваме  се  -  добави Пашка. - Веднъж аз стоя с ябълката, друг път
той.
     - Така ли? - бавно каза тя. - Интересно ще бъде да ви погледам.
     - С удоволствие - ехидно каза Антон. - Но няма ябълка.
     Пашка  се  усмихваше  до  ушите.  Тогава  Анка  смъкна  от  главата му
пиратската кърпа и бързо я направи на триъгълен възел.
     - Ябълката  е  просто условност - каза тя. - Ето ви отлична мишена. Да
поиграем на Внлхелм Тел.
     Антон  взе  червения възел и внимателно го огледа. После хвърли поглед
към  Анка  - очите й приличаха на цепнатинки. А Пашка се забавляваше - беше
му весело. Антон му подаде възела.
     - "От трийсет крачки карта ще улуча - с равен глас каза той. - Разбира
се, с познати пистолети".
     - "Наистина  ли?  -  каза Анка и се обърна към Пашка: - И ти ли, друже
мой, от трийсет крачки карта ще улучиш?"
     Пашка наместваше шапката на главата си.
     - "Все  някога  ще  се  опитам  -  каза  той и зъбите му лъснаха. - На
времето не стрелях лошо".
     Антон се обърна и тръгна по пътечката, като броеше на глас крачките:
     - Петнайсет... шестнайсет... седемнайсет...
     Пашка  каза  нещо  -  Антон не го чу и Анка се разсмя високо. Някак си
твърде високо.
     - Трийсет - каза Антон и се обърна.
     От трийсет крачки Пашка изглеждаше съвсем мъничък. Червеното триъгълно
възелче  стърчеше  на  главата му като шапка на палячо. Пашка се усмихваше.
Все още не играеше. Антон се наведе и започна бавно да изпъва тетивата.
     - Благославям  те,  татко  Внлхелм! - викна Пашка. - И ти благодаря за
всичко, каквото и да се случи.
     Антон  постави  стрелата  и  се  изправи.  Пашка и Анка го гледаха. Те
стояха  един  до  друг.  Пътеката приличаше на тъмен и влажен коридор между
високи  зелени  стени.  Антон вдигна арбалета. Бойното оръжие на маршал Тоц
стана  необичайно  тежко.  Ръцете  ми  треперят,  помисли  си  Антон. Лошо.
Глупаво. Той си спомни как през зимата с Пашка цял час замерваха със снежни
топки  една  чугунена  топка върху стълба на оградата. Хвърляха от двадесет
крачки,  от петнадесет, от десет и все не можеха да улучат. А после, когато
им  омръзна и си тръгнаха, Пашка небрежно и без да гледа, хвърли последната
топка  и  улучи.  Антон с всичка сила притисна приклада към рамото си. Анка
стои  много  близо,  помисли  си  той.  Понечи  да й викне да се дръпне, но
разбра,  че  ще бъде глупаво. По-високо... Още по-високо... Още... Изведнъж
го  обхвана  увереността,  че дори да се обърне гърбом към тях, тежката цял
фунт  стрела  ще  се  забие  в  челото на Пашка, между веселите зелени очи.
Отвори очи и погледна Пашка. Пашка вече не се усмихваше. А Анка бавно-бавно
вдигаше  ръка  с разперени пръсти и лицето й беше напрегнато и много старо.
Тогава  Антон вдигна арбалета още по-внсоко и натисна спусъка. Не видя къде
отиде стрелата.
     - Не улучих - каза той много високо.
     И тръгна с вдървени крака по пътечката. Пашка избърса с червения възел
лицето  си,  тръсна  го,  за  да го разгъне, и започна да връзва кърпата на
главата  си. Анка се наведе и взе арбалета си. Ако тя ме прасне с това нещо
по  главата,  ще  й  кажа  благодаря,  помисли си Антон. Но Анка дори не го
погледна.
     Тя се обърна към Пашка и попита:
     - Тръгваме ли?
     - Сега - каза Пашка.
     Той погледна Антон и мълчаливо почука с пръст по челото си.
     - А ти вече беше се изплашил - каза Антон.
     Пашка още веднъж почука с пръст по челото и тръгна след Анка. Антон се
влачеше подире им и се мъчеше да потисне съмненията си.
     И какво  всъщност  направих,  с  огорчение  си  мислеше  той. Какво се
надуха?  Пашка,  разбирам,  уплаши се. Само че още не се знае кой повече се
уплаши  - Вилхелм-бащата или Тел-синът. Анка пък за какво се сърди? Сигурно
се  е уплашила за Пашка. Ами аз какво трябваше да правя? Влача се подире им
като  роднина. Ще се махна. Ще свия сега наляво, там има хубаво блато. Може
да  хвана  някоя  сова.  Но  той  дори  не  забави  крачката си. Това значи
завинаги, помисли си той. Беше чел, че често се случва така.
     Излязоха  на  изоставеното  шосе дори по-рано, отколкото предполагаха.
Слънцето  се  беше  издигнало високо, беше горещо. Боровите игли бодяха във
вратовете  им.  Шосето  беше  бетонно, от два реда сиворъждивн плочи. Между
плочите  растеше  гъста  суха  трева. Канавките бяха гъсто обрасли с прашни
репеи. Над шосето бръмчаха и прелитаха бръмбари и един от тях нахално чукна
Антон право по челото. Беше тихо и задушно.
     - Я вижте! - каза Пашка.
     Над  пътя  беше  опънат  тел и точно на средата висенн тенекиен диск с
олющена  боя.  По  всичко личеше, че на диска е нарисуван жълт правоъгълник
върху червен фон.
     - Какво е това? - без особен интерес попита Анка.
     - Пътен знак - каза Пашка. - "Влизането забранено".
     - "Тухла" - поясни Антон.
     - И за какво служи? - попита Анка.
     - Значи нататък не може да се пътува - каза Пашка.
     - Тогава за какво е шосето?
     Пашка вдигна рамена.
     - Това е много старо шосе - каза той.
     - Анизотропно  шосе  -  заяви  Антон.  Анка  стоеше гърбом към него. -
Движението е разрешено само в една посока.
     - Умни  са  били  прадедите  ни  -  замислено каза Пашка. - Пътуваш си
стотина-двеста  километра  и  изведнъж  -  прас!  -  "стоп".  Нито можеш да
продължиш, нито има от кого да поискаш разрешение.
     - Представяш  ли си какво може да има зад този знак?- каза Анка. Тя се
озърна.  Наоколо  на  много  километри се простираше безлюдна гора и нямаше
кого  да попитат какво има зад този знак. - Ами ако това изобщо не е "стоп"
- каза тя. - Боята съвсем се е олющила...
     Тогава Антон внимателно се прицели и стреля. Идеално щеше да бъде, ако
стрелата  прекъснеше  жицата  и  знакът  паднеше  пред  краката на Анка. Но
стрелата  улучи  горната част на знака, проби ръждивата тенекия и по земята
се посипа само изсъхнала боя.
     - Глупак - каза Анка, без да се обръща.
     Това  беше първата дума, която тя каза на Антон след играта на Вилхелм
Тел. Антон престорено се усмихна.
     - "And  enterprises  of great pitch and moment - произнесе той, - with
this regard their crent turn away and loose the name of action".*
     [*  "И  начинанията, издигнали се мощно, променят своя ход, загубвайки
името и действието" (Шекспир).]
     Верният Пашка се развика:
     - Приятели,  тук  е  минала кола! След бурята е минала! Ето, тревата е
смачкана. И ето...
     Върви  му  на Пашка, помисли си Антон. Той взе да разглежда следите на
шосето  и  също видя смачканата трева и черната ивица от гумите на мястото,
където пред една дупка шофьорът беше ударил спирачките.
     - Аха! - каза Пашка. - Изскочил е изпод знака.
     За всички беше ясно, че е така, но Антон възрази:
     - Нищо подобно, идвал е от другата страна.
     Пашка го погледна с учудени очи.
     - Да не би да си ослепял?
     - Идвал  е  от  другата страна - упорито повтори Антон. - Да вървим по
следата.
     - Глупости  дрънкаш! - възмути се Пашка. - Първо, никой свестен шофьор
няма  да  мине под "стоп". Второ, гледай: ето ти дупката, ето ти следата от
спирачката... Тогава откъде е идвал?
     - Какво ме интересуват твоите свестни шофьори. Аз лично не съм свестен
и ще мина под знака.
     - Върви, където щеш! - каза той, като леко заекна. - Глупчо! Съвсем си
се побъркал от жегата.
     Антон  се обърна и загледан право пред себе си, мина под знака. Искаше
му се само едно: да намери напред някой вдигнат във въздуха мост и да стане
нужда  да  се прехвърля оттатък. Какво ме интересува този свестен - мислеше
си  той.  -  Да  вървят, където щат... с нейния Пашенка. Спомни си как Анка
сряза Павел, когато я нарече Анечка, и малко му поолекна. Обърна се.
     Веднага  съзря  Пашка: Бон Саранча, свит на две, вървеше по следите на
тайнствената  кола.  Ръждивият  диск над шосето лекичко се поклащаше и през
дупчицата  прозираше  синьото  небе.  А  край канавката седеше Анка, опряла
лакти на голите си колена и сложила брада на свитите си юмруци.
     ...  Когато  се връщаха, вече се здрачаваше. Момчетата гребяха, а Анка
седеше  на  кормилото. Над черната гора се издигаше червената луна и жабите
яростно крякаха.
     - Всичко  беше  замислено  така  хубаво  - тъжно каза Анка. - Е, какви
сте...
     Момчетата не отговориха. После Пашка тихичко попита:
     - Тошка, ами какво имаше там, зад знака?
     - Разрушен  мост  -  отвърна  Антон.  - И скелет на фашист, прикован с
вериги  за картечницата. - Помисли малко и добави: - Картечницата цялата се
беше забила в земята...
     - М-да...  -  каза  Пашка.  -  Случва се. А пък аз помогнах на един да
поправи колата си.


ПЪРВА ГЛАВА

     Когато  Румата  отмина гроба на свети Мика - седми поред и последен на
това  шосе,  беше  вече съвсем тъмно. Прехваленият хамахарски жребец, който
беше  спечелил на карти от дон Тамео, излезе същински боклук. Плувна в пот,
подби  си  краката и се движеше с отвратителен клатушкащ се тръс. Румата го
блъскаше  с  колена в хълбоците, шибаше го с ръкавица между ушите, но конят
не  се  забързваше,  само  унило клатеше глава. Край пътя се редяха храсти,
които приличаха на кълба застинал дим. Непоносимо бръмчаха комари. Тук-таме
по  мътното  небе  трепкаха  звезди. На вълни - на вълни лъхаше слаб вятър,
топъл  и студен едновременно, както винаги наесен в тази крайморска страна,
където вечерите бяха задушни, прашни и малко студени.
     Румата  се  загърна  хубаво  с  плаща и пусна юздите. Нямаше смисъл да
бърза.  До  полунощ  имаше  цял  час, а Хълцащата гора вече се показваше на
хоризонта  като черна назъбена ивица. От двете страни се простираха изорани
ниви,  блещукаха  под  звездите  блата, които воняха на гнилоч, тъмнееха се
могили  и  изгнили дървени крепости от времето на Нахлуването. Далече вляво
пламваше  и  гаснеше  мрачно  сияние,  сигурно  гореше  някое село, едно от
безбройните и еднообразни Лешоядки, Бесилковци, Грабежниковци, преименувани
неотдавна  с  кралски  указ в Желано, Благодатно и Ангелско. Тази страна се
простираше  на  стотици  мили  - от Протока до Сайвата на Хълцащата гора, -
покрита  с  облаци  от  комари,  набраздена  на  долища,  удавена  в блата,
боледуваща от треска, мор и смрадлива хрема.
     На един завой от храстите се отдели тъмна фигура. Конят вдигна глава и
уплашено  се  дръпна  встрани.  Румата  хвана  юздите,  позапретна по навик
дантелата  на  десния  ръкав  и сложи ръка върху дръжката ка меча. Взря се.
Човекът, който стоеше край пътя, свали шапка.
     - Добър вечер, благородни дон - тихо каза той. - Моля да ме извините.
     Румата се заслуша и попита:
     - Какво има?
     Безшумни  засади  не  съществуваха.  Скърцането  на  тетивата издаваше
разбойниците,  сивите  щурмоваци  неудържимо  се оригваха от изпитата бира,
баронските  войскари  лакомо  сумтяха  и  дрънчаха с железните си оръжия, а
монасите,  ловци на роби, шумно се чешеха. Но в храстите беше тихо. Човекът
явно  не  беше  помагач  на разбойници. Пък и не приличаше на помагач, беше
нисък, пълен гражданин с евтин плащ.
     - Ще ми позволите ли да тичам край вас? - каза той, като се кланяше.
     - Тичай  -  каза Румата, като подръпна юздите. - Можеш да се хванеш за
стремето.
     Гражданинът  тръпна  редом с него. Той държеше шапката си, в ръка и на
темето  му  лъщеше  доста  голяма плешивина. Търговец е, помисли си Румата.
Сигурно  обикаля  бароните и търговците на едро и закупува лен или кълчища.
Смел  търговец  обаче...  А пък може и да не е търговец. Може би е книжник.
Беглец.  Прокуден.  Сега  нощем  по пътищата ги има много такива, повече от
търговците... А пък може да е и шпионин.
     - Кой си ти и откъде идваш? - попита Румата.
     - Казвам се Киун - тъжно каза гражданинът. - Идвам от Арканар.
     - Бягаш от Арканар - каза Румата, като се наведе.
     - Бягам  -  тъжно  се съгласи гражданинът. Някакъв чудак е, помисли си
Румата. Или все пак е шпионин? Трябва да проверя... Ами за какво всъщност е
необходимо?  Кому е притрябвало? Какъв съм аз, че да го проверявам? Дори не
желая  да  го  проверявам.  Защо  пък  просто  да  не му повярвам? Върви си
гражданинът, личи си, че е книжник, бяга, спасява живота си... Чувствува се
самотен,  страх  го  е,  слаб  е,  търси  закрила...  И случайно среща един
аристократ.  Аристократите  поради  глупост  и  високомерие  от политика не
разбират,  но  имат  дълги  мечове и не обичат сивите. Защо пък гражданинът
Киун  да  не намери безкористна защита от един глупав и надут аристократ! И
край.  Няма  да  го  проверявам.  Няма  за  какво  да  го проверявам. Ще си
договорим, ще си убием времето и ще се разделим като приятели...
     - Киун...  -  рече  той.  -  Познавах  един  Киун. Търговец на билки и
алхимик от Тенекеджийската улица. Да не си негов роднина?
     - Уви,  да  -  каза  Киун.  -  Наистина  далечен  роднина, но те карат
наред... до девето коляно.
     - И закъде бягаш, Киун?
     - Където  и  да  е...  Само  по-далече.  Мнозина бягат в Ирукан. Ще се
опитам и аз да стигна в Ирукан.
     - Да, така значи - рече Румата. - И ти си въобразяваш, че благородният
дон ще те преведе през поста?
     Киун не отговори.
     - Или   може   би  си  мисилш,  че  благородният  дон  не  знае  какво
представлява алхимикът Киун от Тенекеджийската улица?
     Киун  мълчеше. Май не казвам каквото трябва, помисли си Румата. Той се
понадигна  на  стремената  и  подражавайки  на глашатая от Кралския площад,
извика:
     - Обвинява  се  и  е  виновен  в  непростими престъпления против бога,
короната и спокойствието.
     Киун мълчеше.
     - Ами  ако  благородният  дон безумно обожава дон Реба? Ами ако от все
сърце  е  предан  на  сивото  слово  и  сивото  дело? Или смяташ, че това е
невъзможно?
     Киун  мълчеше.  От тъмнината вдясно от пътя изникна пречупен силует на
бесилка.  Под напречната греда се белееше едно голо тяло, обесено с главата
надолу.  Е-е,  пак  нищо  не  изляза, помисли си Румата. Той дръпна юздата,
хвана Киун за рамото и го извърна с лице към себе си.
     - Ами  ако  благородният дон още сега те окачи до този скитник? - каза
той,  като  се  взираше  в  бялото  лице с тъмни очни дупки. - Сам. Бързо и
ловко.  С  едно  здраво арканарско въже. В името на идеалите. Какво мълчиш,
граматико Киун?
     Киун  мълчеше.  Зъбите  му  тракаха  и той леко се гърчеше в ръката на
Румата  като  настъпен гущер. Изведнъж нещо падна с плясък в канавката край
пътя и веднага, сякаш за да заглуши плясъка, Киун отчаяно извика:
     - Беси ме де! Беси ме, предател!
     Румата си пое дъх и пусна Киун.
     - Пошегувах се - каза той. - Не се бой!
     - Лъжа, лъжа!... - с хълцане мърмореше Киун. - Навсякъде лъжа...
     - Стига,  не  се  сърди - каза Румата. - По-добре прибери онова, което
хвърли там, ще се намокри...
     Киун  постоя малко, като се олюляваше и хълцаше, после безцелно потупа
с длани  по  плаща си и влезе в канавката. Румата чакаше, уморено прегърбен
на  седлото.  Значи  само  така  трябва,  мислеше си той, значи другояче не
бива... Киун излезе от канавката, като криеше в пазвата си някакъв пакет.
     - Книги, разбира се - каза Румата.
     Киун кимна отрицателно с глава.
     - Не - каза той с пресипнал глас. - Само една книга. Моята книга.
     - И за какво пишеш?
     - Страхувам се, че няма да ви бъде интересно, благородни дон.
     Румата въздъхна.
     - Хвани се за стремето - каза той. - Тръгваме.
     Дълго време те мълчаха.
     - Слушай, Киун - каза Румата. - Пошегувах се. Не бой се от мен.
     - Славен  свят  -  проговори  Киун. - Весел свят. Всички се шегуват. И
всички се шегуват по един и същи начин. Дори благородният дон Румата.
     Румата се учуди.
     - Ти знаеш името ми?
     - Зная  го  -  каза  Киун.  -  Познах  ви по обръча на челото. Така се
зарадвах, когато ви срещнах по пътя...
     Сигурно  точно това е имал предвид, когато ме нарече предател, помисли
си Румата и каза:
     - Виж какво, мислех, че си шпионин. Аз винаги убивам шпионите.
     - Шпионин...  - повтори Киун. - Да, разбира се. В наше време е толкова
лесно  и  доходно  да  бъдеш  шпионин. Нашият орел, благородният дон Реба е
загрижен  да  знае  какво говорят и мислят поданиците на краля. Ще ми се да
бъда  шпионин. Обикновен доносчик в кръчмата "Сива радост". Колко е хубаво,
колко  почтено.  В  шест часа вечерта влизам в салона и сядам на масата си.
Съдържателят  бърза  да  ми  донесе  първата  чаша. Мога да пия, колкото си
искам,  за пиенето плаща дон Реба - по-точно, никой не плаща. Сядам, пия си
бирата  и  слушам.  Понякога  си  давам  вид,  че  записвам  разговорите  и
наплашените  хорица се струпват около мене, предлагат ми приятелство, пари.
В очите  им  виждам  само  онова,  което  искам да видя: кучешка преданост,
почтителен  страх  и  възхитителна  безсилна  омраза.  Мога  безнаказано да
закачам  момичетата  и  да натискам жените пред мъжете им и тези яки мъжаги
само  подлизурски ще се хилят. Какво прекрасно разсъждение, благородни дон,
нали?  Чух  го  от  един  петнадесетгодишен хлапак, студент в Патриотичното
училище...
     - И какво му каза ти? - любопитно попита Румата.
     - Какво  можех да му кажа? Нямаше да разбере. И му разказах, че хората
на  Вага  Колелото,  когато  хванат доносчик, разпарят корема му и посипват
вътрешностите  му с пипер... А пияните войници напъхват доносчика в чувал и
го удавят в нужника. И това е самата истина, но той не повярва. Каза ми, че
в училището  такова  нещо  не  са учили. Тогава аз извадих хартия и записах
нашия  разговор.  Трябваше ми за моята книга, а той, горкият, сметна, че ще
правя донос и се напика от страх...
     Отпред  пред  храсталака  заблещукаха  светлинните  в кръчмата "Скелет
Бако". Киун се спъна и млъкна.
     - Какво стана? - попита Румата.
     - Там има сив патрул ~ промърмори Киун.
     - Какво от това? - каза Румата. - Я по-добре чуй още едно разсъждение,
уважаеми  Киун. Ние обичаме и ценим тези прости и груби момчета, нашия боен
добитък.  Те  са  ни потребни. Занапред всеки от простолюдието трябва да си
свива  езика,  ако не иска да увисне на бесилката. - Той се разсмя на глас,
защото беше казано идеално - в най-добрите традиции на сивите казарми.
     Киун настръхна и сгуши глава между раменете си.
     - Езикът  на простолюдието трябва да си знае мястото. Бог съвсем не му
е дал  език,  за  да  плещи, а да лиже ботуша на госпорадя си, а на него от
веки веков му се полага господар...
     При  коневърза  пред  кръчмата стояха оседланите коне на сивия патрул.
През  отворения  прозорец се чуваха невъздържани псувни, тракаха зарове. На
вратата,  препречил  пътя  с  чудовищното си шкембе, стоеше Скелет Бако със
скъсана  кожена  куртка  и  запретнати  ръкави. В косматата си ръка държеше
сатър  -  личеше, че току-що е рязал кучешко за чорба, изпотил се и излязъл
да  си  отдъхне.  На  стълбището седеше с клюмнала глава един сив щурмовак,
сложил  бойната  брадва  между  колената  си.  Дръжката  на  брадвата  беше
изкривила  физиономията  му  настрани.  Личеше  си, че му беше прилошало от
препиване.  Когато  забеляза конника, той избърса слюнките си и прегракнало
изрева:
     - С-стой! Кой си ти?... Ти, бла-городни...
     Вдигнал глава, Румата мина край него, без дори да го погледне.
     -...  А ако езикът на простолюдието лиже неподходящия ботуш - говореше
той  високо,  -  този  език трябва да се изтръгне, защото е казано: "Езикът
твой е враг мой..."
     Киун  се  криеше  зад  туловището на коня и вървеше с широка крачка, с
крайчеца на окото си Румата видя, че голата му глава лъщи от пот.
     - Стой, ти казвам! - ревна щурмовакът.
     Чуваше  се  как  се  търкаля по стълбите, как брадвата му дрънчи и той
псува едновременно бога, дявола и цялата благородна паплач.
     Петима  са май, помисли си Румата, като подръпваше маншетите си. Пияни
касапи. Глупости.
     Те отминаха кръчмата и свиха към гората.
     - Мога  да вървя по-бързо, ако трябва - каза Киун с неестествено твърд
глас.
     - Глупости!  -  каза  Румата  и  спря  коня. - Би било скучно човек да
измине  толкова  мили и нито веднъж да не се бие. Нима никога не ти се иска
да се биеш, Киун? Все разговори, разговори...
     - Не - каза Киун. - Никога не изпитвам желание да се бия.
     - Тъкмо  там  е бедата - промърмори Румата, като обръщаше коня и бавно
навличаше ръкавиците си.
     От завоя изскочиха двама конници и като го видяха, веднага спряха.
     - Ей  ти,  благородни  дон!  -  извика единият. - Я си покажи открития
лист.
     - Простаци!  -  с  леден  глас  каза Румата. - Нали сте неграмотни, за
какво ви е открит лист?
     Той  удари  коня с коляно и с тръс се насочи към щурмоваците. Страх ги
е,  помисли  си той. Колебаят се... Поне два шамара да им зашия. Не... Нищо
няма  да излезе. Така ми се ще да излея омразата, натрупана през последното
денонощие, но, струва ми се, нищо няма да излезе. Да си останем хуманни, на
всички  да  простим  и  да  бъдем  спокойни  като  богове.  Нека те колят и
безчинствуват,  ние  ще бъдем спокойни като богове. Боговете няма закъде да
бързат, тях ги чака вечността...
     Той  се  приближи до тях. Щурмоваците неуверено вдигнаха брадвите и се
стъписаха.
     - Е? - каза Румата.
     - Какво  значи това? - смутено каза първият щурмовак. - Значи това бил
благородният дон Румата?
     Вторият  щурмовак веднага обърна коня и препусна. Първият продължаваше
да отстъпва, отпуснал брадвата.
     - Молим  за  прошка,  благородни  дон  -  бързо-бързо  говореше той. -
Припознахме  се.  Грешка  стана.  Държавна  работа,  винаги  може  да стане
грешчица.  Момчетата малко си пийнаха, изгарят от старание... - Той започна
да  се  отдалечава  полуобърнат.  -  Сами разбирате, времето е тежко. Ловим
бегълци граматици. Дано благородният дон няма оплаквания...
     Румата се обърна гърбом към него.
     - Приятен  път  на  благородния  дон  -  с облекчение извика подире му
щурмовакът.
     Когато той си отиде, Румата тихичко повика:
     - Киун.
     Никой не се обади.
     - Ей, Киун.
     Пак никой не се обади. Румата се заслуша и сред бръмченето на комарите
долови  шумолене  на  храсти.  Киун  забързано се промъкваше през полето на
запад,  нататък,  където  на двадесетина мили минаваше ируканската граница.
Свършено,  помисли  си Румата. Цялата история свърши. Винаги по един и същи
начин.  Проверка,  предпазливо разменяне на двусмислени приказки... По цели
седмици  се  блъскаш  с  глупави брътвежи с разни отрепки, а когато срещнеш
истински  човек, няма време да си поговориш с него. Трябва да го укриеш, да
го  спасиш,  да го изпратиш на безопасно място, а той си отива, без дори да
разбере  дали  е имал работа с приятел или с някой капризен чудак. Пък и ти
нищо не си научил за него. Какво иска, какво може, за какво живее...
     Той  си  спомни  за  Арканар вечер. Солидните каменни къщи на главните
улици,  веселото  фенерче  над входа на кръчмата, добродушни, сити търговци
пият  бира  около  чисти  маси и разсъждават, че светът съвсем не е лош, че
цената  на хляба намалява, а цената на броните се покачва, че заговорите се
разкриват  навреме,  магьосниците  и  подозрителните книжници се побиват на
кол,  а  кралят,  както  винаги, е велик и честит, а дон Реба е безгранично
умен  и  винаги  нащрек. "Седнали да измислят!... Светът бил кръгъл. Според
мене,  дори  квадратен  да  е,  няма  защо  да  мътиш ума на хората..." "От
учението,  от  учението  идва  всичко,  братя!  Щастието  не било в парите,
селякът  също  бил  човек,  дори  нещо повече - обидни стихчета, и бунтът е
готов..."  "Всички на кол да ги набият, братя... Ако мене питаха, какво щях
да  правя. Направо щях да питам: "Грамотен ли си! На кол! Стихове ли пишеш?
На  кол!  Таблицата  за  умножение  знаеш?  Много  знаеш,  на кол!", "Бнна,
сладурчето  ми,  още  три  халби  бира и порция задушен заек!" А по уличния
калдъръм  -  ррррп,  ррррррп,  ррррп  - чаткат с подковани ботуши плещести,
червендалести  младежи  със  сиви  ризи,  с  тежки  брадви на дясното рамо.
"Братя!  Ето  ги  нашите  защитници!  Нима  те ще допуснат? Никога! И моят,
моят...  На  десния  фланг.  До  вчера го пердашех. Да, братя, няма го вече
размирното    време.    Стабилен   престол,   непоклатимо   спокойствие   и
справедливост.  Ура,  сиви  роти!  Ура,  дон Реба! Слава на нашия крал! Ех,
братя, какъв прекрасен живот настана!..."
     А по  тъмната равнина на Арканарското кралство, озарена от сиянието на
пожарите  и искрите на борините, по пътища и пътечки, изпохапани от комари,
с разкървавени  крака,  потънали в пот и прах, измъчени, изплашени, смазани
от  отчаяние,  но твърди като стомана в своето единствено убеждение, бягат,
вървят,  лутат  се,  заобикалят постовете стотици нещастници, обявени извън
закона само защото знаят и искат да лекуват и учат своя изтощен от болести,
затънал  в  невежество  народ; защото подобно на богове създават от глина и
камък  втора природа, за да украсят живота на непознаващия красотата народ;
защото  проникват  в  тайните  на  природата с надежда, че ще поставят тези
тайни  в  служба  на  своя неопитен, наплашен от древното суеверие народ...
Беззащитни, добри, непрактични, далеч изпреварили своя век...
     Румата свали ръкавицата, замахна и прасна с нея жребеца между ушите.
     - Дий, кранто! - каза той по руски.
     Беше вече полунощ, когато влезе в гората.

     Сега никой не можеше да каже точно откъде беше произлязло това странно
име  -  Хълцащата  гора.  Съществуваше  официално предание, че преди триста
години  железните  роти  на  маршал  Тоц, по-късно пръв Арканарски крал, си
пробивал  път  през  сайвата, преследвайки отстъпващите орди на меднокожите
варвари  и  тук  през  почивките  варели от кората на белите дървета питие,
което  предизвиквало  неудържимо  хълцане.  Според  преданието, маршал Тоц,
обикаляйки  една  сутрин лагера, намръщил аристократическия си нос и казал:
"Наистина непоносимо. Цялата гора хълца и се е вмирисала на пиво." Оттогава
уж гората започнала да се нарича Хълцаща.
     Тъй или иначе, това беше съвсем обикновена гора. В нея растяха огромни
дървета  с  твърди  бели  дънери,  каквито  не  се  бяха  запазили никъде в
империята - нито в Ируканското херцогство, нито пък в търговската република
Соан,  която  отдавна  вече  беше  превърнала  всичките  си  гори в кораби.
Говореше  се,  че  имало  много  такива гори зад Червената северна верига в
страната  на  варварите,  но  какви ли не неща се разказваха за страната на
варварите...
     През  гората минаваше път, прокаран преди около два века. Пътят водеше
към  сребърните  рудници и според феодалното право принадлежеше на бароните
Пампа,  потомци  на  един  от сподвижниците на маршал Тоц. Ленното право на
бароните Пампа струваше на арканарските крале дванайсет товара чисто сребро
годишно,  затова  всеки  нов  крал,  щом се възкачеше на престола, събираше
армия  и потегляше да превзема замъка Бау, където живееха бароните. Стените
на  замъка  бяха  яки,  бароните  храбри  и всеки поход излизаше по трийсет
товара сребро. След завръщането на разбитата армия арканарските крале всеки
път  отново  потвърждаваха  ленното право на бароните Пампа наред с другите
привилегии,  като например да си чоплят носа на кралската трапеза, да ходят
на  лов  западно  от Арканар и да се обръщат към принцовете направо по име,
без да изреждат титлите и званията им.
     Хълцащата  гора беше пълна с неразгадани тайни. Денем по пътя на юг се
точеха  обози  с  обогатена  руда,  а нощем пътят беше пуст, защото малцина
смелчацн се решаваха да минат по него при звездна светлина. Говореше се, че
нощем от Дървото-баща се обаждала птицата Сиу, която никой не беше виждал и
не можеше да види, защото беше необикновена птица. Говореше се, че големите
космати  паяци  скачали  от  клоните  върху  шиите на конете и мигновено им
прегризвали  жилите,  задавяйки се с кръв. Говореше се, че из гората скитал
огромният  древен  звяр Пех, покрит с люспи, който дава потомство веднъж на
дванадесет  години  и  влачи  подире  си  дванадесет опашки, от които блика
отровна   пот.  А  някой  бил  видял  как  посред  бял  ден  пресякъл  пътя
прокълнатият  от  свети  Мика глиган Ъ - едно свирепо животно, неуязвимо за
желязо, но лесно пробивано с кост.
     Тук  можеше  да  се  срещне  и  роб  беглец  със смолесто клеймо между
плещите, мълчалив и безпощаден като косматия паяк кръвопиец. И прегърбен до
земята  магьосник,  който събира тайни гъби за магьосническите си отвари, с
които  може  да  стане  невидим,  да  се превърне в някое животно или да си
направи  втора сянка. Скитаха нощем край пътя и момчетата на Вага Колелото,
и бегълци  от  сребърните  рудници  с  черни  длани и бели, прозрачни лица.
Знахарите  се събираха тук за своите нощни бдения, а буйните ловци на барон
Пампа печеха по редките поляни крадени волове, набучени цели на шишове.
     А почти  в средата на гората, наоколо една миля от пътя, под грамадно,
изсъхнало  от старост дърво, се намираше схлупена колиба от грамадни греди,
заобиколена  със  стена  от  дебели колове. Тя си стоеше тук от незапомнени
времена,  вратата  й беше винаги затворена, а пред полуизгнилото преддверие
стърчаха  разкривени  идоли, изрязани от цели дънери. Тази колиба беше едва
ли не най-опасното място в Хълцащата гора. Говореше се, че тъкмо тук веднъж
на дванадесет години идвал древният Пех, за да роди потомъка си, и пак тук,
пъхвайки  се  под  колибата, той издъхвал, така че мазето под колибата било
пълно  с  черна  отрова.  А  когато отровата потечала навън, щял да настъпи
краят на всичко. Говореше се, че в бурни нощи идолите сами се откопавали от
земята, излизали на пътя и давали знаци. Говореше се също така, че понякога
от  мъртвите  прозорци пламвала нечовешка светлина, чували се звуци и димът
от комина се издигал като стълб чак до небето.
     Наскоро  непиещият  селски идиот Ирма Куката от махала Благовонно (или
просто  казано  -  Смърдан) от глупост една вечер се залутал към колибата и
надникнал  през  прозореца.  В  къщи  се върнал напълно побъркан, а като се
поокопитил  малко,  разказал,  че  в  колибата светела ярка светлина и край
грубата  маса  седял  с  крака  на  скамейката човек и пиел от бъчва, която
държал  с една ръка. Лицето на човека стигало чак до пояса и цялото било на
петна.  Ясно  е,  че  това е бил самият свети Мика, преди да приеме вярата,
многоженец,  пияница и богохулник. Човек можел да го гледа само като надвие
страха  си.  От  прозорчето  лъхал  приятен  упоителен  мирис и по околните
дървета  се движели сенки. От цялата околност идвали хора да слушат разказа
на  смахнатия.  Но  всичко свършило с пристигането на щурмоваците, които му
вързали  ръцете  отзад и го откарали в град Арканар. Въпреки това хората не
престанаха  да говорят за колибата и вече я наричаха не другояче, а Пияната
бърлога.
     След  като  се  промъкна  през гъсталаците от гигантска папрат, Румата
слезе от коня пред вратата на Пияната бърлога и завърза поводите за един от
идолите.  В колибата светеше, вратата беше отворена и висеше на една панта.
Отец  Кабани  седеше  на  масата в пълна апатия. В стаята силно миришеше на
спирт,  на  масата  между  оглозганите кости и парчета варена ряпа стърчеше
огромна пръстена чаша.
     - Добър вечер, отец Кабани - каза Румата, като прекрачваше прага.
     - Поздравявам  ви  -  обади  се отец Кабани с прегракнал като боен рог
глас.
     Шпорите  на  Румата  издрънчаха,  той  приближи  до  масата, хвърли на
скамейката  ръкавиците си и отново погледна отец Кабани. Отец Кабани седеше
неподвижно,  подпрял  подпухналото  си  лице с ръце. Косматите му прошарени
вежди висяха над бузите като суха трева над урва. От ноздрите на покрития с
едри  пори  нос  при  всяко издишване със свирене излиташе въздух, пропит с
алкохол.
     - Аз  сам  го  измислих!  -  каза  той  изведнъж, като с усилие вдигна
дясната  вежда  и  погледна  Румата с мътното си око. - Сам! Защо?... - Той
измъкна  изпод бузата дясната си ръка и започна да върти косматия си пръст.
- И  все  пак  не  съм  виновен... Хем го измислих... и хем не съм виновен,
а?!...  Така  е - не съм виновен... И изобщо ние не измисляме, а дявол знае
какво...
     Румата разкопча колана си и измъкна презглава презрамките с мечовете.
     - Хайде, хайде! - каза той.
     - Сандък! - кресна отец Кабани и задълго замълча, като правеше странни
движения с бузите си.
     Румата,  без  да  сваля поглед от него, прехвърли през пейката краката
си,  обути във високи прашни кавалерийски ботуши, седна и сложи мечовете до
себе си.
     - Сандък... - повтори отец Кабанн с отпаднал глас. - Приказваме си, че
измисляме.  Всъщност  всичко много отдавна е измислено. Някой много отдавна
всичко е измислил, сложил е всичко в сандък, превъртял на капака дупка и си
отишъл...  Отишъл  да  спи . . Тогава какво? Идва отец Кабани, затваря очи,
пъха  ръка  в дупката. - Отец Кабани погледна ръката си. - Хо-оп! Измислил.
Аз,  казва,  съм  измислил  това... А който не вярва, той е глупак... Пъхам
ръката  -  хоп!  Какво?  Бодлива  тел.  За  какво?  Да си ограждам обора от
вълци... Юнак! Пъхам ръката - хоп! Какво? Хитро нещо - нарича се машинка за
мелене  на  месо.  За какво? Екстра кайма... Юнак! Пъхам ръка - хоп! Какво?
Горяща вода... За какво? Да си разпалвам суровите дърва... А?
     Отец Кабани млъкна и започна да се навежда напред, сякаш някой го беше
хванал  за  врата  и го натискаше. Румата взе чашата, надникна в нея, после
изля  няколко  капки  върху  опакото  на  ръката  си. Капките бяха лилави и
миришеха  на  фузелово масло. Румата грижливо избърса ръката си с дантелена
кърпичка.  Върху  кърпичката  останаха  мазни петна. Рошавата глава на отец
Кабани се допря до масата и веднага се дръпна.
     - Който  е сложил всичко в сандъка, той е знаел за кого е измислено...
Бодлива  тел срещу вълци?! Аз, глупакът, казвам - срещу вълци... Рудниците,
рудниците  трябва  да  се  заградят с тази бодлива тел... За да не бягат от
рудниците  престъпниците.  А  аз не искам. Аз самият съм престъпник. А мене
питали  ли  са  ме? Питали са ме! Бодлива тел, викат. Срещу вълци, викат...
Добре,  юнак,  викат. Ще заградим рудниците... Самят дон Реба ги загради. И
мелачката  ми  задигна.  Юнак,  вика!  Пипе имаш, вика!... И сега значи във
Веселата кула екстра кайма прави... Екстра работи, вика...
     Зная, мислеше си Румата. Всичко зная. И как си викал в кабинета на дон
Реба,  и  как си пълзял в краката му, как си го молил: "Върни ми я, не ми я
вземай!" Но късно. Завъртя се твоята мелачка...
     Отец  Кабани  грабна  чашата  и залепи до нея косматата си муцуна. Той
гълташе  отровната смес и ръмжеше като глигана Ъ. След това бутна чашата на
масата и взе да дъвче парче ряпа. По бузите му пълзяха сълзи.
     - Горяща вода! - обяви той най-после с пресипнал глас. - За разпалване
на  огньове и правене на весели фокуси. Но каква горяща вода е, щом може да
се  пие?  Ако  я смесиш с бирата, цена няма да има. Не я давам. Сам ще си я
изпия... И пия. Денем пия. Нощем. Целият подпухнах. И постоянно падам. Няма
да  повярваш,  дон Румата, одеве се приближих до огледалото и се уплаших...
Гледам  - пазил ме господ, - къде е отец Кабани?! Същински октопод - целият
съм  станал  на  цветни петна. Ту червен, ту син. И аз съм измислил вода за
фокуси...
     Отец  Кабани  плю  на масата и размърда крак под скамейката, взе да го
разритва. После изведнъж попита:
     - Какъв ден сме днес?
     - Утре сме Ката Праведника - каза Румата.
     - Ами защо няма слънце?
     - Защото е нощ.
     - Пак нощ... - тъжно каза отец Кабани и заби нос в огризките.
     Известно  време  Румата  го  гледа,  като си свиркаше през зъби. После
стана от масата и отиде в килера. В килера между купчината ряпа и купчината
талаш  блещукаха стъклените тръбички на тромавия спиртоварен апарат на отец
Кабани - чудно творение на инженер по рождение, химик по инстинкт и майстор
стъклар.  Румата  обиколи  два  пъти  "адската  машина", след това напипа в
тъмнината  един  лост  и  няколко  пъти замахна и удари, където му падне. В
килера   се   разнесе  дрънчене,  звънтене,  бълбукане.  В  носа  го  удари
отвратителна миризма на прокиснало джибре.
     Счупеното  стъкло захруска под ботушите. Румата отиде в отсрещния ъгъл
и запали   електрическото  фенерче.  Там  под  камара  вехтории  в  солидна
силикатна  каса  се  намираше миниатюрен походен синтезатор "Мидас". Румата
разхвърля вехториите, набра на диска комбинация от цифри и вдигна капака на
касата.  Дори  на  бялата  електрическа  светлина  сред разхвърляния боклук
синтезаторът  изглеждаше  странно.  Румата  хвърли в приемния отвор няколко
лопати  стърготини  и  синтезаторът  тихичко  запя, като автоматично включи
индикаторното  табло.  С  върха  на  ботуша  бутна  до  изходния  улей една
ръждясала  кофа.  И веднага с тънък звън върху смачканото тенекиено дъно се
посипаха  жълтите  колелца с аристократическия профил на Пиц Шести, крал на
Арканар.
     Румата   пренесе  отец  Кабани  върху  скърцащите  нарове,  смъкна  му
ботушите,  обърна  го  на  десния  хълбок  и го зави с проскубаната кожа на
някакво отдавна изчезнало животно. Докато завиваше отец Кабани, онзи за миг
се  събуди,  но  не  можеше да се помръдне, нито разбираше нещо. Промърмори
само  няколко  стиха  от  забранения  светски романс: "Аз съм цвете алено и
нежно в твоите длани нежни", след което шумно захърка.
     Румата  разчисти масата, измете пода и избърса стъклото на единствения
прозорец,  почерняло  от  мръсотия  и  химическите експерименти, които отец
Кабани  беше правил на перваза. Зад олющената печка намери буре със спирт и
го изля в една миша дупка. След това напои хамахарския жребец, сипа му овес
от  торбата на седлото, изми се и седна да чака, загледан в димното пламъче
на маслената лампа. Шеста година вече той живееше този странен, двоен живот
и на  пръв  поглед  съвсем  беше свикнал с него, но от време на време, като
сега  например,  изведнъж  го  обземаше  мисълта,  че всъщност няма никаква
организирана  варварщина  и  настъпваща  сивота,  а  се  разиграва  странно
театрално  представление,  в  което той, Румата, играе главната роля, че ей
сега  след  някоя  негова  сполучлива  реплика  ще  гръмнат ръкопляскания и
ценителите  от  Института  за  експериментална  история  с възхищение ще се
развикат от ложите: "Идеално, Антоне! Идеално! Юначага си, Тошка!" Той дори
се  озърна,  но препълнената зала липсваше, имаше само почернели, обрасли с
мъх стени от голи греди, омацани с наслоена чернилка.
     На  двора  хамахарският жребец изцвили и зачатка с копита. Чу се ниско
равно  бръмчене,  което  му  беше  страшно  познато,  но тук звучеше просто
невероятно.  Румата  се вслуша със зяпнали уста. Бръмченето спря, пламъчето
над  светилника  се  разлюля  и пламна по-ярко. Румата взе да се надига и в
същия  момент  от  нощния  мрак  в  стаята влезе дон Кондор, главен съдия и
пазител   на  големите  държавни  печати  на  търговската  република  Соан,
вицепрезидент  на  Конфедерацията  на  дванадесетте ангросисти и носител на
имперския орден на Милосърдната десница.
     Румата скокна и за малко не събори скамейката. Беше готов да се хвърли
към  него,  да го прегърне, да го разцелува по двете бузи, но краката му по
силата   на  етикета  сами  се  превиха  в  колената,  шпорите  тържествено
издрънчаха,  дясната  му  ръка  описа  широк полукръг от сърцето встрани, а
главата му се сведе така, че брадата му потъна в кълчищено-дантелената яка.
Дон Кондор свали кадифената си барета с обикновено пътническо перо и бързо,
сякаш  се  бранеше  от  комари, махна на Румата, а после хвърли баретата на
масата  и  с  две  ръце  разкопча до шията закопчалките на плаща си. Плащът
бавно  се  свличаше от гърба му, а той вече седеше на скамейката, разкрачил
крака,  опрял  лявата  си  ръка  на хълбока, а със свободната си дясна ръка
хванал  ефеса  на  позлатения  си меч, забит в изгнилите дъски на пода. Той
беше  дребен и слаб, с големи изпъкнали очи на тясно бледо лице. Черните му
коси  бяха  прибрани  също  както при Румата с масивен златен обръч с голям
зелен камък на челото.
     - Сам ли сте, дон Румата? - попита той отсечено.
     - Да, благородни дон - тъжно отвърна Румата.
     Отец Кабани изведнъж високо и трезво каза: "Благородни дон Реба... Вие
сте хиена и нищо друго." Дон Кондор не се обърна.
     - Аз долетях - каза той.
     - Да се надяваме, че не са ви видели - каза Румата.
     - Една  легенда  повече  или по-малко няма значение - раздразнено каза
дон  Кондор.  -  Нямам  време да пътувам с кон. Какво се е случило с Будах?
Къде изчезна? Но, дон Румата, седнете, моля ви се. Боли ме шията.
     Румата послушно седна на скамейката.
     - Будах изчезна - каза той. - Чаках го на оброчището "Тежките мечове".
Но  дойде  само  един  едноок  дрипльо,  каза паролата и ми предаде торба с
книги.  Чаках  още два дни, след това влязох във връзка с дон Гуг и дон Гуг
ми  съобщи,  че е изпратил Будах чак до границата и че Будах се придружавал
от някакъв благороден дон, на когото можело да се вярва, защото бил изгубил
на  карти всичко до грош и се продал на дон Гуг телом и духом. Следователно
Будах е изчезнал някъде тук, в Арканар. Това е всичко, което зная.
     - Малко знаете - каза дон Кондор.
     - Работата  не е в Будах - възрази Румата. - Ако е жив, ще го намеря и
ще  го  отърва.  Тези  неща ми идват отръки. Но аз исках да говоря с вас за
друго.  Искам  още  веднъж  да ви обърна внимание, че положението в Арканар
излиза от рамките на базисната теория... - На лицето на дон Кондор се появи
кисел  израз.  - Моля ви, изслушайте ме - твърдо каза Румата. - Чувствувам,
че  по  радиото  никога  няма  да  се разберем с вас. А в Арканар всичко се
промени.  Появи  се  нов,  систематично действуващ фактор. И като че ли дон
Реба съзнателно насъсква против учените цялата сивота в кралството. Всичко,
което  поне  мъничко  се  издига  над  средното сиво равнище, се оказва под
заплаха.  Чуйте  ме,  дон  Кондор, това не са емоции, а факти. Ако си умен,
образован,  ако  се  съмняваш  и  говориш не като другите, дори ако не пиеш
вино,  вече  си  застрашен.  Всеки  кръчмар  има право да те пребие дори до
смърт.  Стотици и хиляди хора са обявени извън закона. Щурмоваците ги ловят
и бесят  покрай  пътищата.  Голи,  нагоре с краката... Вчера на моята улица
стъпкаха  един  старец,  защото научили, че е грамотен. Тъпкали го цели два
часа,  тъпи,  с  потни,  зверски  муцуни...  -  Румата  се овладя и завърши
спокойно:  - С една дума, скоро в Арканар няма да остане нито един грамотен
човек. Както в областта на Светия орден след Барканското клане.
     Прехапал устни, дон Кондор вторачено го гледаше.
     - Не ми харесваш, Антоне - каза той по руски.
     - И  на  мене  много  неща не ми харесват, Александър Василевич - каза
Румата.  -  Не  ми  харесва,  че  със  самото поставяне на проблема сами си
вързахме  ръцете  и  краката.  Не  ми  харесва, че той се нарича Проблем за
безкръвното  въздействие. Защото при моите условия това е научно обосновано
бездействие.  Зная  всичките  ви възражения. И аз познавам теорията. Но тук
няма никакви теории, тук има типично фашистка практика, тук зверовете всеки
миг  убиват  хора.  Тук  всичко е безполезно. Не достигат знания, а златото
губи цената си, защото закъснява.
     - Антоне  -  каза дон Кондор. - Не се горещи. Вярвам, че положението в
Арканар  е изключително, но съм убеден, че ти нямаш нито едно конструктивно
предложение.
     - Да  -  съгласи се Румата, - нямам конструктивни предложения. Но ми е
много трудно да се владея.
     - Антоне - каза дон Кондор. - Тук, на цялата планета, ние сме двеста и
петдесет  души.  Всички  се  владеят  и  за  всички  това  е  много трудно.
Най-опитните  живеят  тук  вече  двадесет  и две години. Долетяха само като
наблюдатели.  Забранено  им  беше изобщо да предприемат, каквото и да било.
Представи  си само за миг: забранено изобщо. Те не биха имали право дори да
спасят Будах. Дори Будах да бъде тъпкан с крака пред очите им.
     - Не бива да говорите с мене като с дете - каза Румата.
     - Вие сте нетърпелив като дете - рече дон Кондор. - А трябва да бъдете
много търпелив.
     Румата горчиво се усмихна.
     - А  докато  ние  изчакваме  -  каза  той,  -  докато  се примерваме и
прицелваме, зверовете всеки ден, всеки час ще унищожават хора.
     - Антоне - каза дон Кондор. - Във вселената има хиляди планети, където
още не сме стигнали и където историята си върви по своя път.
     - Но тук вече сме пристигнали!
     - Да,  пристигнали  сме. Но за да помогнем на това човечество, а не да
задоволяваме справедливия си гняв. Ако си слаб, отивай си. Върни се в къщи.
В края на краищата ти наистина не си дете и знаеше какво ще видиш тук.
     Румата  мълчеше.  Дон  Кондор,  някак  си  омекнал и изведнъж остарял,
влачейки  меча  си  за  ефеса  като  тояга,  се разходи покрай масата, като
печално клатеше глава.
     - Всичко разбирам - каза той. - Всички тези неща вече съм ги преживял.
Имаше  време,  когато  това  чувство  за безсилие и собствена подлост ми се
струваше  най-страшно.  Някои,  по-слабите,  се  побъркваха от това, ние ги
изпращахме  на  Земята  и  сега  ги лекуват. Трябваха ми петнадесет години,
приятелче,  за  да  разбера кое е най-страшното. Антоне, най-страшното е да
загубиш  човешкия  си  лик.  Да  омърсиш душата си, да се озлобиш. Ние тук,
Антоне,  сме  богове  и  трябва  да бъдем по-умни от боговете от легендите,
които  тукашните  хора  създават  горе-долу  по свой образ и подобие. А ние
вървим  по крайчеца на тресавището. Стъпиш ли накриво, отиваш в калта и цял
живот  не  можеш  да  се  измиеш.  Горан  Ирукански  е  писал в "История на
пришествието":  "Когато  бог  слезе  от  небето  и  излезе  пред  народа от
Питанските блата, краката му бяха покрити с кал".
     - И за което Горан беше изгорен - мрачно каза Румата.
     - Да,  изгориха  го.  А това беше казано за нас. Аз съм тук петнадесет
години. Аз, приятелю, престанах дори да сънувам Земята. Когато веднъж ровех
книжата  си,  намерих  снимка на жена и дълго не можах да се сетя коя е тя.
Понякога  изведнъж  със страх разбирам, че отдавна вече не съм сътрудник на
Института,  а експонат от музея на този Институт, главен съдия на търговска
феодална  република, и в музея има зала, където трябва да ме сложат. Това е
най-страшното  -  да  се вживееш в ролята си. Във всеки от нас благородният
престъпник  се бори с комунаря. И всичко около нас помага на престъпника, а
комунарят  е  сам-самичък  - до земята има хиляди години и хиляди парсека*.
Дон Кондор помълча малко, като гледаше колената си. ~ Това е, Антоне - каза
той със затвърдяващ глас. - Да си останем комунари.
     [*  Парсек  (паралакс-секунда)  астрономическа  мярка  3,26  светлннни
години.]
     Той не разбира. Пък и как може да разбере? На него му провървя, той не
знае  какво  значи  сив терор, какво значи дон Реба. Всичко, на което е бил
свидетел  през  петнайсетте години работа на тази планета, тъй или иначе се
побира  в рамките на базисната теория. И когато аз му говоря за фашизъм, за
сиви  щурмоваци,  за  засилването  на  еснафщината,  той  приема  това като
емоционални   изрази.   "Не   се   шегувайте   с   терминологията,  Антоне.
Терминологичната  бърканица  има  опасни  последици." Той съвсем не може да
разбере,  че  нормалното  равнище  на средновековното варварство е щастливо
минало  за  Арканар.  За  него  дон Реба е нещо като херцог Ришельо, умен и
далновиден  политик,  който  защищава абсолютизма от феодалния сепаратизъм.
Само  аз на цялата планета виждам страшната сянка, която все повече покрива
страната,  но  тъкмо аз не мога да разбера чия е тази сянка и защо... И как
ще  мога да го убедя, когато по очите му виждам, че е готов всеки момент да
ме изпрати на Земята да се лекувам.
     - Какво прави уважаемият Синда? - попита той.
     Дон  Киндор  престана  да  го пронизва с поглед и измънка: "Благодаря,
добре е". После каза:
     - В  края  на  краищата  ясно трябва да разбереш, че нито ти, нито аз,
никой  от  нас  няма да види реално осезаеми плодове от работата си. Ние не
сме  физици,  ние  сме  историци.  За нас единицата време не е секундата, а
векът  и  нашите  дела  не  са  дори сеитба, ние само подготвяме почвата за
сеитба.  А пък понякога от Земята пристигат... ентусиасти, дявол ги взел...
Спринтьори на къси разстояния...
     Румата  се  усмихна  горчиво и без особена нужда взе да опъва ботушите
си. Спринтьори. Да, имаше спринтьори.
     Преди  десет  години  Стефан  Орловски  или  дон  Канада,  командир на
арбалетната  рота на негово императорско величество, по време на публичното
мъчение  на  осемнадесетте  есторски  вещици  заповяда  на  войниците си да
открият огън по палачите, съсече имперския съдия и двама съдебни пристави и
беше  набучен  на  копията  на дворцовата охрана. Гърчейки се в предсмъртни
мъки,  той  крещеше:  "Нали  сте хора! Бийте ги, бийте ги!" Но сред рева на
тълпата: "На кладата! На кладата!" - малцина го чуваха.
     Почти  по  същото  време  в  другото полукълбо Карл Розенберг, един от
най-големите познавачи на селските войни в Германия и Франция, известен още
като търговеца на вълна Пани-Па, вдигна въстание на муриските селяни, завзе
с щурм  два  града  и  когато се опита да прекрати грабежите, беше убит със
стрела  в  тила.  Той  беше  още жив, когато пристигнаха с хеликоптер да го
вземат,  но не можеше да говори и само гледаше виновно и учудено с големите
си сини очи, от които непрекъснато течаха сълзи...
     А малко  преди  пристигането  на  Румата  великолепно законспирираният
довереник  на  кайсанския тиранин (Джереми Тафнат, специалист по история на
аграрните  реформи) изведнъж ни в клин, ни в ръкав направи дворцов преврат,
узурпира  властта  и  в  продължение  на два месеца правеше опити да въведе
Златен век. Той упорито не отговаряше на яростните запитвания на съседите и
Земята, заслужено си спечели слава на луд, щастливо избягна осем атентата и
най-после  беше задигнат от аварийната команда на сътрудниците от Института
и с подводница прехвърлен в островната база край Южния полюс.
     - Представи  си  само!  -  промърмори  Румата. - Досега цялата Земя си
въобразяваше, че с най-сложните проблеми се занимава нула-физиката...
     Дон Кондор вдигна глава.
     - О, най-после! - каза той тихо.
     Зачаткаха копита, злобно и пискливо зацвили хамахарският жребец, чу се
енергично  проклятие  със  силен ирукански акцент. На вратата се показа дон
Гуг,   старши  камердинер  на  негова  светлост  херцог  Ирукански,  дебел,
червендалест, с юнашки засукани мустаци, с усмивка до ушите, с малки весели
очички  под  буклите  на  кестенявата  перука. И Румата отново понечи да се
хвърли  и  го  прегърне,  защото  това  беше  Пашка, но дон Гуг изведнъж се
изпъна,  на пълничката му физиономия се появи сладникаво любезно изражение,
той  леко се прегъна в кръста, притисна шапката до гърдите си и сви устните
си  на фунийка. Румата мимоходом погледна Александър Василиевич. Александър
Василиевич  беше  изчезнал. На скамейката седеше Главният съдия и Пазителят
на големите печати - разкрачил крака, сложил лявата си ръка на хълбока, а с
дясната хванал ефеса на позлатения си меч.
     - Много закъсняхте, дон Гуг - каза той с неприятен глас.
     - Много  се  извинявам!  - извика дон Гуг, като плавно се приближаваше
към  масата.  -  Кълна  се  в  рахита  иа  моя  херцог,  че имаше съвършено
непредвидени  обстоятелства.  Четири  пъти  ме  спираха патрулите на негово
величество  арканарския  крал  и  два пъти се бих с някакви простаци. - Той
грациозно  вдигна  лявата  си  ръка,  омотана  с  окървавен парцал. - Но да
попитам, благородни донове, чий е този хеликоптер зад къщата?
     - Хеликоптерът  е  мой - свадливо каза дон Кондор. - Аз нямам време да
се бия по пътищата.
     Дон Гуг приятно се усмихна и като яхна скамейката като кон, каза:
     - Значи,   благородни   донове,  принудени  сме  да  констатираме,  че
многоученият  доктор  Будах  тайнствено е изчезнал някъде между ируканската
граница и оброчището "Тежките мечове"...
     Отец Кабани изведнъж се размърда в постелята си.
     - Дон Реба - дебело каза той, без да се събужда.
     - Оставете Будах на мене - отчаяно каза Румата - и се опитайте все пак
да ме разберете...


ВТОРА ГЛАВА

     Румата  трепна  и отвори очи. Вече беше се стъмнило. Под прозорците на
улицата ставаше скандал. Някой, явно военен, ревеше: "Мръсник! Ще оближеш с
език  тази мръсотия! ("Добро утро!" - помисли си Румата.) Млък!... Кълна се
в гроба  на  свети  Мика,  ще  ме  изкараш  от  кожата!"  Друг глас, груб и
прегракнал,  боботеше,  че на тази улица човек трябва да гледа къде стъпва.
"Сутринта  валя  дъжд,  а  знаете ли още кога е настилана?..." - "Той ще ми
заповяда  къде да гледам!..." - "По-добре ме пуснете, благородни дои, не ме
дърпайте за ризата" - "Той ще ми заповядва!..." Чу се звънко пляскане. Явно
- втори  шамар,  първият  беше  събудил  Румата. "Я не ме бийте, благородни
дон..." - боботеше долу.
     Гласът  беше познат, кой ли можеше да бъде? Май дон Тамео. Трябва днес
да му върне на карти хамахарската кранта обратно. Интересно, дали някога ще
се  науча  да  разбирам от коне? Наистина ние, есторските Руматовци, открай
време не разбираме от коне. Ние сме познавачи на бойните камили. Добре че в
Арканар  почти  няма  камили.  Румата  с  пукане  ое  протегна,  напипа  до
възглавницата  копринения  шнур  и  няколко  пъти го дръпна. Вътре в къщата
зазвънтяха  звънчетата.  Хлапето,  разбира  се,  зяпа  скандала, помисли си
Румата.  Можеше  да  стане  и  да  се облече сам, но пак щяха да се пръснат
излишни  слухове.  Той  се  заслуша  в псувните под прозореца. Ама че силен
език.  Невероятна  ентропия.  Да  не  го  заколи  дон Тамео... Напоследък в
гвардията  се  бяха  появили  любители,  които заявяваха, че единият меч им
служи  само  за  благороден  бой,  а другия употребяват за уличната паплач,
която  благодарение  грижите на дон Реба страшно се била навъдила в славния
Арканар.  Впрочем дон Тамео не беше от тях. Страхлив си е нашият дон Тамео,
пък е и известен политик...
     Отвратително  е,  когато  денят  започва  с дон Тамео... Румата седна,
обхванал  с ръце колената си под хубавото мъхнато одеяло. Изпита чувството,
че  го  притиска оловен мрак, искаше му се да наведе глава и да мисли колко
слаби и нищожни сме пред обстоятелствата... На Земята такова нещо дори през
ум не ни минава. Там сме здрави и самоуверени момчета, учили психологическо
кондиционираие  и  готови  на  всичко.  Имаме  отлични  нерви:  умеем да не
извръщаме   глава,   когато  пред  очите  ни  бият  и  екзекутират  някого.
Притежаваме  нечувано  самообладание, способни сме да издържим излиянията и
на  най-безнадеждните  кретени. Забравихме да се гнусим, можем да си служим
със  съдове, които според обичая се дават на кучетата да ги оближат, а след
това  се  изтриват  за красотата с мръсната пола на дрехата. Ние сме велики
имперсонатори, дори насън не говорим на езиците на Земята. Имаме безупречно
оръжие  -  базисната  теория  за  феодализма,  разработена  в  тишината  на
кабинетите и лабораториите, край прашни разкопки и в солидни дискусии...
     Едно  е  жалко,  че  дон Реба си няма понятие от тази теория. Жалко че
психологическата   подготовка  изчезва  от  нас  като  загара,  мята  се  в
крайности,  принудени  сме  да  се занимаваме с непрекъснато презакаляване:
"Стисни  зъби и помни, че ти си замаскиран бог, че те не знаят какво правят
и почти  никой  от  тях не е виновен и затова си длъжен да бъдеш търпелив и
толерантен..."  Излиза,  че  кладенците от хуманизъм, които на Земята ни се
струваха бездънни, пресъхват със застрашителна бързина. Свети Мика, там, на
Земята,  ние  бяхме  истински хуманисти, хуманизмът беше скелет на натурата
ни,  в  преклонението си пред Човека, в любовта си към Човека, стигнахме до
антропоцентризма,  а  тук  изведнъж  се  улавяме в мисли, че сме обичали не
Човека, а само комунаря, земянина, равния на нас... Все по-често се улавяме
в мисли  като  тези:  "Стига,  та  това  хора ли са? Нима не са способни да
станат хора поне с течение на времето?" И тогава си спомняме за такива като
Кира, Будах, Арата Гърбавия, за великолепния барон Пампа и ни хваща срам, а
това  е  също  така  непривично  и неприятно за нас и най-важното, то не ни
помага...
     Стига за това, помисли си Румата. Поне сутрин не! Дано се провали този
дон  Тамео!...  В  душата се е натрупала горчилка и няма къде да я изхвърли
човек  в тази самота. Точно така, в самота. Дали сме мислили ние, здравите,
уверените,  че  ще  изпаднем  тук  в самота? Никой няма да повярва. Антоне,
приятелю,  какво  става  с теб? На запад от теб, на три часа с хеликоптер е
добрякът,  умният  Александър  Василиевич,  на изток е Пашка, верен и весел
приятел,  седем  години  сте  седели  на  един чин. Просто си се размекнал,
Тошка.  Жалко, разбира се, смятахме, че си по-силен, но с кого не се случва
това?  Работата  е адска, разбираме. Я се върни на Земята, позанимавай се с
теория, пък после ще видим...
     А Александър  Василиевич  впрочем  е  същински догматик. Щом базисната
теория  не  предвижда сивите ("Аз, миличък, за петнадесет години работа май
не  съм  забелязвал  такива отклонения от теорията..."), значи сивите ми се
привиждат. Щом ми се привиждат, значи нервите ми не са в ред и трябва да ме
изпратят  на почивка. "Добре тогава, обещавам ви да видя сам и да ви съобщя
мнението  си.  Но засега, дон Румата, моля ви, никакви ексцеси..." А Павел,
негов  приятел  от  детинство,  ерудит, познавач, извор на информация... се
зарови  безразсъдно  в историята на двете планети и лесно доказа, че сивото
движение  е  чисто  и  просто  обикновено  движение  на  гражданите  против
бароните.  "Впрочем тези дни ще се отбия при тебе и ще видя. Честно казано,
малко  ми  е неудобно за Будах..." Благодаря и за това. И стига толкова. Ще
се заловя с Будах, щом като вече за нищо друго не съм способен.
     Ученият   доктор   Будах.   Кореняк   ируканец,  голям  медик,  когото
ируканският  херцог  за  малко не удостои с дворянско звание, но размисли и
реши  да  го  затвори  в  една кула. Най-големият специалист в империята по
отроволечение.  Автор  на  широкоизвестния  трактат  "За  тревите и другите
билки,  които  тайнствено  могат  да  бъдат  причина  за  скръб,  радост  и
успокоение,  а  също  така  за  слюнката и соковете на влечугите, паяците и
голия  глиган  Ъ,  които  притежават  същите  и  много други качества". Без
съмнение  забележителен човек и интелигент, убеден хуманист и безпаричник -
цялото  му  имущество  се състои от един чувал книги. Но кому си притрябвал
ти,  доктор  Будах,  в  тази  мрачна  и невежа страна, затънала в кървавото
тресавище на заговорите и користолюбието?
     Да  предположим,  че  си  жив  и се намираш в Арканар. Не е изключено,
разбира  се,  да  са  те заловили варварите, слезли от чукарите на Червения
северен  хребет. В този случай дон Кондор има намерение да влезе във връзка
с нашия  приятел  Шуштулетидоводус,  специалист  по история на първобитните
култури, който работи сега като маг-епилептик при един вожд с четиридесет и
пет  срично  име.  Ако  ти  все  пак  си в Арканар, най-вероятно е да са те
задигнали  нощните  работни  добичета  на Вага Колелото. И дори да не са те
задигнали,  а  просто  да са те задържали, защото за тях главната плячка би
бил  твоят  придружвач,  благородният,  загубил  на  карти, дон. Но тъй или
иначе,  те няма да те убият - Вага Колелото е твърде голям скъперник, за да
направи такова нещо.
     Може  да  те е задигнал и някой глупак барон. Без всякакъв зъл умисъл,
просто  от скука и хипертрофирано гостоприемство. Дощяло му се е да погуляе
с един благороден събеседник, поставил на пътя свои войскари и е отмъкнал в
замъка  си  твоя  придружвач.  И ти ще седиш в смрадливата стая на слугите,
докато  доновете не се напият до оглупяване и не се разделят. В този случай
тебе също нищо не те заплашва.
     Но  някъде  в  Гниловражие все още има остатъци от неотдавна разбитата
селска  армия  на  дон  Кси  и  Перта  Гръбнака, които нашият орел дон Реба
тихомълком  подпомага,  защото  твърде  възможно  е  да  има  усложнения  с
бароните.  А  те  не знаят пощада и по-добре да не мисля за тях. Съществува
още  дон  Сатарина,  един  от  най-знатните имперски аристократи, сто и две
годишен,  съвсем побъркан. Той е в родова вражда с ируканските херцози и от
време  на време се активизираше и започваше да лови всички, които пресичаха
ируканската  граница.  Той  е  много  опасен,  защото  поради пристъпите на
холецистит  беше  способен  да  издава  такива  заповеди,  че  гробарите не
успяваха да изкарват труповете от неговите тъмници.
     И най-после  -  главното. Главното, не защото е най-опасно, а защото е
най-вероятно.  Сивите  патрули на дон Реба. Щурмоваците по големите пътища.
Може  да  си  попаднал  в ръцете им случайно и тогава трябва да разчиташ на
съобразителността  и  хладнокръвието  на  придружвача.  Ами  ако дон Реба е
заинтересован  да  си  в  ръцете  му?  Дон  Реба проявява такива неочаквани
интереси... Възможно е шпионите да са му донесли, че ще минеш през Арканар,
изпратена  е  била  да  те  причака  група  под командата на старателен сив
офицер,  издънка  на  дребни феодали, и ти сега лежиш в някой каменен чувал
под Веселата кула...
     Румата  отново нетърпеливо дръпна шнура. Вратата на спалнята се отвори
с отвратително  скърцане  и влезе момчето слуга, слабичко и мрачно. Казваше
се  Уно  и  съдбата  му можеше да послужи за тема на балада. На прага то се
поклони  и като тътреше скъсаните си обувки, приближи до кревата и сложи на
масичката  поднос  с  писма,  кафе  и  парче  ароматична дъвкателна кора за
чистене и заздравяване на зъбите. Румата сърдито го погледна.
     - Я кажи, моля ти се, ще смажеш ли някога тази врата?
     Момчето  гледаше  в  пода,  без  да отговори. Румата отметна одеялото,
спусна голите си крака от леглото и протегна ръце към подноса.
     - Ми ли се днес? - попита той.
     Момчето  пристъпи  от  крак  на  крак  без да отговори нещо, тръгна из
стаята да събира разхвърляните дрехи.
     - Струва  ми  се,  че  те  попитах  дали си се мил днес или не? - каза
Румата, като разпечатваше първото писмо.
     - Греховете  с  вода  не  се измиват - промърмори момчето. - Да не съм
благородник, та да се мия?
     - Какво ти разказвах за микробите? - каза Румата.
     Момчето  сложи на облегалката на креслото зелените панталони и направи
знак с големия пръст, сякаш пъдеше дявола.
     - Три пъти през нощта се молих - каза той. - Какво още трябва?
     - Глупчо си ти - каза Румата и започна да чете писмото.
     Пишеше  му  дона  Окана,  дворцова дама, новата фаворитка на дон Реба.
Предлагаше му довечера да посети нея, "нежно страдащата". В постскриптума с
обикновени  думи  беше  написано  какво  всъщност  очаква тя от тази среща.
Румата   не  издържа  -  изчерви  се.  Погледна  крадешком  към  хлапето  и
промърмори:  "Ами  всъщност..." Трябваше да се помисли за това. Противно му
беше  да  ходи, но да не отиде беше глупаво - дона Окана знаеше много. Изпи
кафето наведнъж и сложи в устата си дъвкателната кора.
     Вторият  плик  беше  от  дебела  хартия,  печатът от червен восък беше
размазан;  личеше  си,  че писмото е отваряно. Пишеше му дон Рипат, отявлен
кариерист,  лейтенант  от  сивата  рота на галантеристите. Разпитваше го за
здравето  му, изразяваше увереност в победата на сивото дело и го молеше да
отсрочи дълга му, като се оправдаваше с глупави мотиви. "Добре, добре..." -
промърмори  Румата,  сложи писмото настрана, взе отново писмото и с интерес
го разгледа. Да, бяха започнали да работят по-тънко. Явно по-тънко.
     В третото писмо му предлагаха да се дуелира с мечове заради дона Пифа,
но  се  съгласяваха  да  оттеглят  предложението си, ако дон Румата любезно
представи  доказателства, че той, благородният дон Румата, не е имал и няма
нищо  общо с дона Пифа. Писмото беше стандартно: основният текст беше писан
от  калиграф,  а  в оставените промеждутъци несръчно, с граматически грешки
бяха вписани имената и сроковете.
     Румата захвърли писмото и почеса изпохапаната си от комари лява ръка.
     - Дай да се измия! - заповяда той.
     Момчето  изчезна  зад  вратата и скоро се върна, влачейки заднишком по
пода  дървено  корито  с  вода.  После още веднъж излезе тичешком и домъкна
празно корито и гърне.
     Румата  скочи  на  пода,  смъкна презглава старата си пижама с изкусна
ръчна  бродерия  и със звън измъкна от ножниците мечовете, които висяха над
възглавницата  му. Момчето от предпазливост застана зад креслото. След като
се  поупражнява  десетина  минути  в  нападение  и  отбрана, Румата запрати
мечовете  в  стената,  наведе  се над празното корито и заповяда: "Сипвай!"
Лошо  беше  без  сапун, но Румата вече беше свикнал. Момчето изливаше гърне
след гърне на гърба, на шията, на главата му и мърмореше: "Всички хора като
хора,  само  ние...  Къде се е видяло човек да се мие в два съда. В клозета
измислил някакво гърне... Всеки ден чиста кърпа... И още не се е помолил, а
гол размахва мечовете..."
     Като се разтриваше с кърпата, Румата каза поучително:
     - Аз  работя  в  двореца,  не съм някакъв си въшлив барон. Придворният
трябва да бъде чист и да благоухае.
     - Негово  величество си няма други грижи, освен да ви мирише - възрази
му  момчето  - Всички знаят, че негово величество ден и нощ се моли за нас,
грешните.  А  пък  дон Реба изобщо никога не се мие. С ушите си съм го чул,
неговият лакей разправяше.
     - Добре  де,  не  мърмори  -  каза  Румата,  като навличаше найлоновия
потник.
     Момчето  се  отнасяше  към  този потник с неодобрение. За него отдавна
вече  се  носеха  слухове  сред  арканарската прислуга. Но в това отношение
Румата  не  можеше  нищо да направи поради естествената човешка гнусливост.
Когато  си  обуваше  гащетата,  момчето  извърна  глава  и направи суетните
движение, сякаш плюеше срещу нечестивия.
     Все  пак  хубаво  би  било  да  се  изкара на мода бельото, помисли си
Румата.  Обаче по естествен път това можеше да се направи само чрез жените,
а Румата  и в това отношение се отличаваше с непозволена за един разузнавач
придирчивост.  Един  кавалер и развейпрах, познавач на столичните обноски и
заточен задари дуел по любов, трябваше да има най-малко двадесет любовници.
Румата  полагаше  героични  усилия  да  поддържа реномето си. Половината от
агентурата  му,  вместо  да  си  гледа  работата,  разпространяваше за него
отвратителни  слухове,  които  будеха завист и възхищение сред арканарската
гвардейска  младеж.  Десетки  разочаровани дами, при които Румата специално
оставаше  да  чете  стихове  до късна нощ (трета стража, братска целувка по
бузата  и  скок  от балкона в обятията на командира на нощния обход, познат
офицер),  в надпревара си разказваха за истинския столичен стил на кавалера
от  метрополията. Румата се крепеше само на суетността на тези глупави и до
погнуса  развратни  жени, но проблемът за бельото си оставаше неразрешен. А
колко  лесно  стана  с носните кърпички. Още на първия бал Румата извади от
маншета  на  ръкава си изящна бродирана кърпичка и леко попи устните си. На
следващия  бал  храбрите  гвардейци вече бършеха потните си лица с големи и
малки  парчета  разноцветен  плат с бродерия и с монограми. А след месец се
появиха,  преметнали  през  ръка  цели  чаршафи,  чиито краища елегантно се
влачеха по пода.
     Румата  нахлузи  зелените  панталони и бялата батистена риза с изпрана
яка.
     - Някой чака ли ме? - попита той.
     - Бръснарят  чака  -  отвърна  момчето.  -  И още двама донове седят в
гостната,  дон  Тамео  и  дон  Сера. Заповядаха ми да им донеса вино и сега
играят на карти. Чакат ви за закуска.
     - Върви  да извикаш бръснаря. На благородните донове кажи, че скоро ще
дойда. И не бъди груб, разговаряй учтиво...
     Закуската  не беше много богата и оставаше място за близкия обяд. Беше
поднесено  печено  с  много подправки в кучешки уши, накиснати в оцет. Пиха
газирано  ируканско,  тежко червено есторско, бяло соанско. Дон Тамео ловко
унищожаваше  с  два  кинжала овнешкия крак и се оплакваше от нахалството на
низшите  съсловия.  "Смятам  да  подам рапорт до негово величество - съобщи
той.  -  Дворянството  настоява да се забрани на селяшката и занаятчийската
паплач  да  се  показва  на  публични  места  и на улиците. Да минават през
дворовете  и  в  покрайнините.  А  в  случай,  че появяването на селянина е
невъзможно,  например  когато  докарва  хляб,  месо  и  вино  в  къщите  на
благородниците,  нека  има специално разрешение от Министерството за защита
на  короната."  -  "Умна  глава!  -  възхитено каза дон Сера, като пръскаше
слюнка  и  сок  от  месото.  -  А  пък  вчера  в  двореца..." И той разказа
последната  новина.  Любимката  на  дон  Реба,  дона  Окана,  настъпила  по
невнимание  краля по болния крак. Негово величество побеснял и обръщайки се
към  дон Реба, заповядал да се накаже престъпничката за назидание. На което
дон  Реба,  без  да  му  мигне  окото,  отговорил: "Ще бъде изпълнено, ваше
величество.  Още нощес!" "Така се смях - каза дон Сера, като въртеше глава,
- че от елека ми изхвръкнаха две копчета..."
     Протоплазма,  помисли  си  Румата. Протоплазма, която само плюска и се
размножава.
     - Да,  благородни  донове  -  каза той. - Дон Реба е изключително умен
човек...
     - Охо-хо! - каза дон Сера. - И още какъв! Умна глава...
     - Знаменит държавник - каза дон Тамео многозначително и прочувствено.
     - Сега дори чудно му става на човек, като си спомни - продължи Румата,
приятелски усмихнат - какво се говореше за него само преди година. Спомняте
ли си, дон Тамео, как остроумно осмяхте кривите му крака?
     - Не си спомням - промърмори той. - Пък и какъв присмехулник съм аз...
     - Имаше такова нещо, имаше - каза дон Сера, като с укор клатеше глава.
     - Наистина!  -  възкликна  Румата.  - Нали бяхте на този разговор, дон
Сера.  Помня,  вие така се смяхте на остроумните думи на дон Тамео, че нещо
изхвръкна от тоалета ви...
     Дон Сера почервеня и започна дълго и с пелтечене да се оправдава, като
непрекъснато  лъжеше.  Навъсеният  дон  Тамео се зае със силното есторско и
понеже,  според  думите му, "както беше започнал по-онзи ден, така и досега
не  може  да спре", когато излязоха от къщата, наложи се да го придържат от
двете страни.
     Денят  беше  слънчев и ведър. Простият народ се мотаеше между къщите и
търсеше  да позяпа нещо, хлапетиите пискаха и свиркаха, замерваха се с кал,
от  прозорците надничаха хубавици - гражданки с шапчици, пъргави слугинчета
срамежливо  стрелкаха  с влажните си очички и настроението започна малко да
се  повишава.  Дон Сера ловко събори един селянин и замалко не се пръсна от
смях,  като  гледаше как селянинът се търкаля в локвата. Дон Томео изведнъж
откри,  че е сложил презрамките с мечовете наопаки, развика се: "Стойте!" -
и започна  да  се  върти  на  място,  като се опитваше да се обърне вътре в
презрамките.  От  елека  на  дон  Сера  пак  изхвръкна  нещо.  Румата хвана
минаващото  тичешком  слугинче за розовото ушенце и го помоли да помогне ня
дон  Тамео  да се оправи. Около благородните донове веднага се струпа тълпа
зяпачи,  те даваха на слугинчето съвети, от които то съвсем почервеня, а от
елека  на  дон  Сера  заваляха като град закопчалки, копчета и токи. Когато
най-после  отново  тръгнаха,  дон  Тамео  започна на висок глас да съчинява
допълнение към рапорта си, в който изтъкваше, че "красивите особи от женски
пол  не  трябва  да  се  причисляват  към селяните и простолюдието". В този
момент  една кола с гърнета прегради пътя им. Дон Сера измъкна и двата меча
и заяви,  че  не  подобава  на благородните донове да заобикалят някакви си
гърнета  и  че  той  ще  си  пробие  път  през колата. Но докато се целеше,
опитвайки  се  да  различи къде завършват стените на къщата и къде започват
гърнетата,  Румата  хвана  колелетата  и  изви  колата, като освободи пътя.
Зяпачите,  които  с възхищение наблюдаваха случката, извикаха на Румата три
пъти  "ура".  Благородните донове понечиха да продължат пътя си, но от един
прозорец на третия етаж се показа дебел побелял бакалин и започна да говори
за  золумите  на  придворните, на които "нашият орел дон Реба скоро ще види
сметката".  Трябваше  да  спрат  и  да  прехвърлят в този прозорец всичките
гърнета. В последното гърне Румата пусна две жълтици с профила на Пиц Шести
и ги подаде на вцепенения собственик на колата.
     - Колко му дадохте? - попита дон Тамео, когато си тръгнаха.
     - Дреболия - небрежно отвърна Румата. - Две жълтици.
     - Кълна  се  в  гроба  на свети Мика! - възкликна дон Тамео. - Вие сте
богат! Искате ли да ви продам моя хамахарски жребец?
     - По-добре е да го спечеля на карти - каза Румата.
     - Вярно! - каза дон Сера и спря. - Защо пък да не поиграем!
     - Тук ли? - попита Румата.
     - Ами  защо  пък  не?  -  попита  дон  Сера.  -  Не  виждам защо трима
благородни донове да не поиграят на карти там, където им се ще.
     В този момент дон Тамео изведнъж падна. Дон Сера се спъна о краката му
и също падна.
     - Съвсем забравих - каза той. - Време е вече да вървим на пост.
     Румата  ги  вдигна  и  ги  поведе,  като  ги  държеше за лактите. Пред
огромната мрачна къща на дон Сатарина той спря.
     - Ами дали да не влезем при стария дон? - попита той.
     - Съвсем  не  виждам  защо  трима  благородни  донове да не влязат при
стария дон Сатарина - каза дон Сера.
     Дон Тамео отвори очи.
     - Щом  сме  на  кралска служба - заяви той, - трябва винаги да гледаме
бъдещето.  Д-дон Сатарина е изминат етап. Напред, благородни донове! Трябва
да вървя на пост...
     - Напред - съгласи се Румата.
     Дон  Тамео  отново  обори глава на гърдите си и вече не се събуди. Дон
Сера разказваше за любовните си победи, като свиваше пръст след пръст. Така
се довлякоха до двореца. В караулното помещение Румата с облекчение постави
дон  Тамео  на  скамейката,  а  дон  Сера седна на масата, небрежно отмести
купчина  заповеди, подписани от краля, и заяви, че най-после дошло време да
си  пийнат  студено  ируканско. Нека стопанинът дотъркаля бъчвата, заповяда
той,  а  тези  момчета (той посочи гвардейците от караула, които играеха на
карти  на  другата  маса)  да  дойдат  тук.  Дойде  началникът  на караула,
лейтенант  от  гвардейската  рота. Той дълго се взира в дон Тамео и оглежда
дон Сера; и когато дон Сера го запита "защо увехнаха цветята в градината на
любовта",  реши, че сега май не бива да ги изпраща на пост. Нека си полежат
така.
     Румата  изгуби  от  лейтенанта две жълтици и поговори с него за новите
формени  презрамки  и  за  начините за острене на мечове. Между другото той
подметна,  че  се  кани  да  се  отбие  при дон Сатарина, който има оръжие,
наострено  по  старинен  начин,  а  беше  много  огорчен,  когато научи, че
почтеният  велможа  съвсем  се  побъркал: преди месец освободил всичките си
пленници, разпуснал дружината, а изключително богатия си арсенал от напитки
предал безвъзмездно на хазната. Сто и две годишният старец заявил, че смята
да  посвети  остатъка  от живота си на добри дела и сега вероятно няма да я
кара дълго.
     След  като  се  сбогува  с  лейтенанта,  Румата излезе от двореца и се
запъти  към пристанището. Той заобикаляше локвите и прескачаше ямите, пълни
със   зеленясала   вода,   грубо   разблъскваше   зазяпалите   се  хора  от
простолюдието,  намигаше  на  девойките,  на  които  външността му очевидно
правеше  голямо  впечатление,  поздравяваше  с  поклон  дамите в носилките,
приятелски  се  здрависваше  с  познатите  дворяни и нарочно не забелязваше
сивите щурмоваци.
     Той  направи малко отклонение, за да се отбие в Патриотичното училище.
Това училище беше основано преди две години със средства на дон Реба, за да
се  подготвят  издънките  на  дребните  феодали  и  търговци  за  военни  и
административни  кадри.  Сградата  беше  каменна, съвременна по строеж, без
колони  и  барелефи,  с  дебели  стени,  с  тесни  като бойници прозорци, с
полукръгли  кули от двете страни на главния вход. В слуай на нужда хората в
сградата можеха да се отбраняват доста време.
     Румата  се  изкачи  по  тесните  стъпала  на  втория  етаж, шпорите му
задрънчаха  по камъка и покрай класните стаи той се отправи към кабинета на
директора  на  училището.  От  класните  стаи  се чуваше врява, скандиране.
"Какъв  е  кралят? - Светло величество. Какви са министрите? - Верни, които
не  знаят  какво  е съмнение...", "... И бог, нашият създател, каза: "Ще те
прокълна".  И го прокле...", "... А когато рогът изсвири два пъти, пръснете
се  по  двама във верига и наведете копията...", "... А когато изтезаваният
изпадне в безсъзнание, разпитът без престараване да се прекрати..."
     Училище, мислеше си Румата. Гнездо на мъдростта. Опора на културата...
     Без  да  почука,  той бутна ниската сводеста врата и влезе в кабинета,
тъмен и студен като зимник. Иззад огромната маса, отрупана с книжа и пръчки
за наказание, насреща му изскочи дълъг, недодялан човек, плешив, с хлътнали
очи,  стегнат в тесен сив мундир с отличителните знаци на Министерството за
защита  на  короната. Това именно беше директорът на Патриотичното училище,
ученият  отец  Кин,  садистът  убиец,  станал  монах,  автор на "Трактат за
доноса", който беше направил впечатление на дон Реба.
     Румата  отвърна  небрежно  на прекалено красноречивия поздрав, седна в
креслото  и  сложи  крак  върху  крак.  Отец  Кин  остана  прав, приведен в
почтително-внимателна поза.
     - Как  върви  работата? - попита Румата благосклонно. - Едни граматици
колим, други учим, а?
     Отец Кин отвори широко усмихната уста.
     - Граматикът  не  е  враг  на  краля  -  каза  той.  - Враг на краля е
граматикът  мечтател, граматикът, който се съмнява, невярващият граматик. А
ние тук...
     - Добре  де,  добре  -  каза  Румата.  - Вярвам. Какво пописваш? Четох
трактата  ти  -  полезна  книга,  но  глупава.  Как  си могъл? Не е хубаво.
Директор!...
     - Старах  се  да  блесна  не  с ум - с достойнство отвърна отец Кин. -
Единствената ми цел беше да допринеса полза на държавата. Не са ни потребни
умни хора. Потребни са ни верни. И ние...
     - Добре, добре - каза Румата. - Вярвам. Та пишеш ли нещо ново или не?
     - Готвя се да представя на министъра размишление за новата държава, за
която вземам като образец Областта на Светия орден.
     - Какво  си намислил? - учуди се Румата. - Искаш да направиш всички ни
монаси?...
     Отец Кин стисна ръце и се наведе напред.
     - Позволете  да  ви  обясня, благородни дон - разпалено каза той, като
облиза  устните  си.  -  Същността  е  в  съвсем  друго нещо. Същността е в
основните  принципи  на  новата  държава. Принципите са прости и те са само
три: сляпа вяра в непогрешимостта на законите, безпрекословно подчинение на
същите, а също така усърдно наблюдение от всеки над всички.
     - Хм - каза Румата. - И защо?
     - Как "защо"?
     - Все пак си глупав - каза Румата. - Добре де, вярвам. Но за какво бях
дошел?...  Да!  Утре  ще  приемеш двама нови преподаватели. Казват се: отец
Тара, много почтен старец, занимава се с... космография, и брат Нанин, също
верен човек, силен е в историята. Те са мои хора и ги приеми учтиво. Ето ти
гаранцията.  -  Той хвърли на масата една звънтяща кесия. - Твоят дял тук е
пет жълтици... Ясно ли ти е?
     - Да, благородни дон - каза отец Кин.
     Румата се прозя и се озърна.
     - Добре  че  си  разбрал  -  каза той. - Баща ми, кой знае защо, много
обичаше  тези  хора  и  ми завеща да подредя живота им. Но обясни ми, учени
човече,  откъде  в  един благороден дон може да има такава привързаност към
един граматик?
     - Възможно е да имат някакви особени заслуги? - предположи отец Кин.
     - За  какво  намекваш?  -  подозрително  попита Румата. - Защо пък не?
Да...  Някаква там хубавичка дъщеря или сестра... Ти, разбира се, тук нямаш
вино?
     Отец Кин виновно разпери ръце. Румата взе от масата едно от листчетата
и известно време го държа пред очите си.
     - "Сподпомагание"...  -  прочете той. - Умници! - Той изпусна листчето
на  пода  и  стана.  - Внимавай твоята учена паплач тук да не ги обижда. Аз
някога  ще  ги  навестя  и ако науча... - Той стисна юмрук под носа на отец
Кин. - Хайде, хайде, не бой се, няма...
     Отец  Кин  почтително  се ухили. Румата му кимна и тръгна към вратата,
драскайки пода с шпорите.
     На улица "Премногоблагодарности" той се отби в оръжейния магазин, купи
си  нови  халки  за  ножницата,  опита чифт кинжали (хвърли ги към стената,
изпробва  ги  на дланта си - не му харесаха), после поседна на тезгяха и си
поговори  със  съдържателя,  отец  Гаук.  Отец Гаук имаше тъжни добри очи и
мънички  бледи  ръце,  покрити  с  неизмити мастилени петна. Румата поспори
малко  с  него за стиховете на Цурен, чу интересен коментар към стиха "Като
лист увехнал пада ми в душата...", помоли го да му прочете нещо ново и като
повъздиша  заедно  с  автора  над неизказано тъжните строфи, преди тръгване
издекламира: "Да бъдеш или да не бъдеш" в свой превод на ирукански.
     - Свети Мика! - извика разпаленият отец Гаук. - Чии са тези стихове?
     - Мои - каза Румата и излезе.
     Той  се  отби  в  "Сива  радост", изпи чаша арканарски киселаш, плесна
лекичко  стопанката  по бузата, с леко движение на меча преобърна масичката
на  щатния доносчик, който пулеше в него тъпите си очи, после отиде навътре
в един ъгъл и намери там дрипаво брадато човече с мастилница на шията.
     - Здравей, брат Нанин - каза той. - Колко молби написа днес?
     Брат  Нанин  стеснително се усмихна. Показаха се дребните му развалени
зъби.
     - Сега се пишат малко молби, благородни дон - каза той. - Едни смятат,
че е безполезно да се подават молби, а други пък разчитат, че в скоро време
ще си вземат нужното и без молби.
     Румата   се   наведе  над  ухото  му  и  му  разказа,  че  работата  с
Патриотичното училище е уредена.
     - Ето ти две жълтици - каза той накрая. - Облечи се, стегни се. И бъди
по-предпазлив... поне в първите дни. Отец Кин е опасен човек.
     - Ще  му прочета своя "Трактат за слуховете" - весело каза брат Нанин.
- Благодаря, благородни дон.
     - Човек  всичко  може  да направи в паметна баща си!- каза Румата. - А
сега ми кажи къде да намеря отец Тара?
     Брат Нанин престана да се усмихва я смутено замига.
     - Вчера  тук  стана  сбиване  -  каза  той.  -  А отец Тара беше малко
попрепил. И отгоре на това е червенокос... Счупиха му ребро.
     Румата кресна от досада.
     - Ама че нещастие! - каза той. - И защо толкова много пиете?
     - Понякога е трудно човек да се въздържи - тъжно каза брат Нанин.
     - Вярно  е - каза Румата. - Добре тогава, ето ти още две жълтици, пази
го.
     Брат Нанин се наведе и го хвана за ръката. Румата отстъпи назад.
     - Хайде,  хайде  -  каза  той.  -  Това не е най-добрата ти шега, брат
Нанин. Сбогом.

     Никъде другаде в Арканар не миришеше както в пристанището. Миришеше на
солена  вода,  на  гнила  тиня,  смола, дим, развалена сланина, от кръчмите
дъхтеше  на загоряло, на печена риба, на прокиснала бира. В задушния въздух
се  носеха  дебели  разноезични  псувни.  По  кея,  в тесните проходи между
складовете  и  около  кръчмите  се  тълпяха  хиляди  хора  с  чудноват вид:
разпасани  моряци,  надути  търговци,  мрачни  рибари,  търговци  на  роби,
търговци  на  жени,  начервосани  проститутки, пияни войници, някакви тъмни
личности,  накичени  с  оръжие, фантастични дрипльовци със златни гривни на
мръсните  си лапи. Всички бяха възбудени и озлобени. По заповед на дон Реба
вече  трети  ден  нито  един  кораб,  нито  една лодка не можеше да напусне
пристанището.  По кейовете сиви щурмоваци подмятаха ръждиви касапски брадви
и нахално и злобно поглеждаха тълпата. На задържаните кораби на групи от по
пет-шест  човека  бяха наклякали широкоплещести, меднокожи хора, облечени с
рунтави  кожуси  и  с медни шлемове - наемници варвари, негодни в ръкопашен
бой,  но  страшни  ей  така,  от  разстояние, със своите дълги тръби, които
стреляха  отровни  бодли.  А зад гората от мачти на открит рейд се чернееха
неподвижни  дългите  бойни  галери  на  кралския флот. От време на време те
пущаха червени огненодимни струи, които подпалваха морето - там горяха нефт
за поддържане на страха.
     Румата  отмина  митническата канцелария, където пред затворените врати
се  бяха струпали мрачните морски вълци, които напразно очакваха разрешение
за  потегляне, промъкна се през кресливата тълпа, която търгуваше с каквото
й падне  (от  робини  и черен бисер до наркотици и дресирани паяци), тръгна
към  кейовете,  хвърли  поглед  на  наредените  в  редица  за  назидание на
най-големия  припек  подпухнали  трупове в моряшки куртки и като описа кръг
през  едно, затрупано с вехтории празно място, навлезе в смрадливите улички
на  пристанищния  квартал.  Тук  беше тихо. По вратите на мизерните вертепи
дремеха полуголи проститутки, на една пресечка лежеше пиян войник с разбита
муцуна и извадени джобове, покрай стените се промъкваха подозрителни фигури
с бледи физиономии на нощни птици.
     Румата  идваше  тук  за  пръв  пъти  отначало  се  учуди,  че не прави
впечатление  на  никого: хората, които срещаше, гледаха с помътнели погледи
или  край  него,  или  някак си през него, макар че се отдръпваха, за да му
направят път. Но когато сви на ъгъла, случайно се обърна и успя да зебележи
как  десетина-петнадесет  разнокалибрени  глави,  мъжки и женски, космати и
плешиви, моментално се шмугнаха във врати, в прозорци, в преддверия. Тогава
той  почувствува  странната  атмосфера  на  това  гадно място, атмосфера не
толкова на вражда и опасност, а на някакво мръсно, користно любопитство.
     Той  бутна  с  рамо  вратата  и  влезе  в  един от вертепите, където в
полутъмното салонче на тезгяха дремеше дългоносо старче с лице на мумия. По
масите  беше  пусто.  Румата  безшумно  се  приближи  до тезгяха и тъкмо се
прицели  да  чукне  стареца  по  дългия  нос,  когато изведнъж забеляза, че
спящият  старец  изобщо  не  спи,  а  през  големите си, притворени клепачи
внимателно  го  наблюдава. Румата хвърли на тезгяха малка сребърна монета и
очите на старчето веднага широко се отвориха.
     - Какво  ще  обича  благородният  дон? - сериозно попита той. - Трева?
Енфие? Момиче?
     - Не се преструвай - каза Румата. - Ти знаеш за какво идвам тук.
     - Я,  та това бил дон Румата! - с необичайно учудване извика старецът.
- Гледам аз, гледам - нещо познато...
     След  като  каза  това, той отново притвори клепачи. Всичко беше ясно.
Румата  заобиколи тезгяха и през тясна врата се вмъкна в съседната стаичка.
Тук  беше тясно, тъмно и вонеше на вкиснато. В средата зад високо писалище,
наведен  над  книжата,  седеше  сбръчкан  възрастен  човек  с  плоска черна
шапчица.  На  писалището  мъждукаше  кандилце и в полумрака се виждаха само
лицата  на хората, които неподвижно седяха до стените. Придържайки мечовете
си,  Румата  също  напипа едно столче до стената и седна. Тук си имаше свои
закони  и  свой етикет. Никой не обърна внимание на новодошлия, щом е дошел
човекът,  значи трябвало е да дойде, а ако не е трябвало, достатъчно е едно
мигване и човекът ще изчезне. Търси го после, ако си нямаш работа, по целия
свят... Сбърченият старец старателно скърцаше с перото, хората край стените
бяха  неподвижни. От време на време ту един, ту друг провлечено въздъхваше.
По стените с леко тапкане тичаха невидими гущери мухоловци.
     Неподвижните  хора край стените бяха главатари на банди - някои от тях
Румата  отдавна  познаваше по физиономия. Самите тези тъпи животни струваха
малко.  Тяхната психология не беше по-сложна от психологията на един среден
бакалин.  Те бяха прости, безпощадни и добре си служеха с ножовете и късите
тояги. Но човекът при писалището...
     Наричаха го Вага Колелото и той беше всемогъщ, не познаваше конкуренти
като  главатар  на  всички  престъпни  сили в Задпроливието - от Питанските
блата  в  Западен Ирукан до морските граници на търговската република Соан.
Беше  прокълнат  и от трите официални църкви в Империята заради безкрайното
му  високомерие,  защото  се  беше  нарекъл  по-малък брат на царствуващите
особи. Разполагаше с нощна армия от около десетина хиляди души, с богатство
от   няколкостотин   хиляди   жълтици,  а  агентурата  му  проникваше  и  в
най-съкровените  места на държавния апарат. През последните двадесет години
четири  пъти  го  бяха  екзекутирали и всеки път пред голямо сборище народ;
според  официалната  версия,  в  момента  той  лежеше в три от най-мрачните
тъмници на Империята, а дон Реба нееднократно беше издавал декрети "относно
възмутителното   разпространяване   от  страна  на  престъпниците  и  други
злоумишленици   на  легенди  за  така  наречения  Вага  Колелото,  който  в
действителност  не  съществува  и  следователно  е  легендарен".  А  според
слуховете, същият този дон Реба викал при себе си някои барони, които имаха
силни  дружини,  и  им  предлагал  възнаграждение  от  петстотин жълтици за
мъртвия  Вага  и  седем  хиляди  жълтици за живия. На времето самият Румата
трябваше  да  пръсне  доста  сили  и  жълтици, за да влезе в контакт с този
човек.  Вага  предизвикваше  у  него  силна погнуса, но понякога беше много
полезен,   буквално  незаменим.  Освен  това  Румата  като  учен  много  се
интересуваше от Вага. Той беше един от най-интересните експонати в неговата
колекция  от средновековни чудовища, личност, която очевидно нямаше никакво
минало...
     Вага най-после остави перото, изправи се и каза дрезгаво:
     - Така  значи,  деца мои. Две хиляди и петстотин жълтици за три дни. А
разходите са само хилядо деветстотин деветдесет и шест. Петстотин мънички и
кръгли жълтички за три дни. Не е лошо, деца мои, не е лошо...
     Никой не помръдна. Вага се отдели от писалището, седна в ъгъла и силно
разтърка сухите си длани.
     - Има  с  какво да ви зарадвам, деца мои - каза той. - Настъпват добри
времена,   плодоносни.   Но  ще  трябва  да  поработите.  Ох,  здравата  да
поработите. Моят по-стар брат, арканарският крал, е решил да изтреби всички
учени хора в нашето кралство. Е, той по-добре ги разбира тези работи. Пък и
какви сме ние, та да обсъждаме височайшите му решения? Обаче можем и трябва
да  извлечем  полза  от  това  негово решение. И доколкото сме негови верни
поданици,  ще  му  услужим. Но доколкото сме негови нощни поданици, няма да
изпуснем и своя малък пай. Той няма да забележи и няма да ни се сърди. И?
     Никой не се помръдна.
     - Стори ми се, Пига въздъхна. Вярно ли е, Пига, сине мой?
     В тъмнината някой се размърда и изкашля.
     - Не съм въздъхвал, Вага - каза груб глас. - Как може...
     - Не  може,  Пига, не може. Правилно. Сега всички трябва да ме слушате
със  затаен  дъх.  Всички  ще  се разотидете оттук и ще се заловите с тежка
работа  и тогава няма да има кой да ви посъветва. Моят по-стар брат, негово
величество,  чрез своя министър дон Реба обеща за главата на някои избягали
и укриващи  се  учени доста пари. Ние трябва да му доставим тези глави и да
зарадваме  стареца. А, от друга страна, някои учени хора искат да се скрият
от  гнева  на  моя  по-стар  брат и за тази цел няма да пожалят средства. В
името  на  милосърдието  и  за  да  облекчим  душата на моя по-стар брат от
бремето  на  излишните  злодейства,  ще  помогнем  на  тези  хора.  Впрочем
впоследствие,  ако  и  тези глави потрябват на негово величество, той ще ги
получи. Евтино, съвсем евтино...
     Вага  млъкна  и  наведе  глава.  По  бузите му изведнъж потекоха бавни
старчески сълзи.
     - Остарявам  аз,  деца мои - каза той с хълцане. - Ръцете ми треперят,
краката  ми  вече  не  държат и паметта започна да ми изневерява. Забравих,
съвсем  забравих,  че  между  нас в тази задушна и тясна килийка се измъчва
един  благороден дон, който никак не се интересува от нашите дребни сметки.
Ще  се оттегля вече, трябва ми покой. А сега деца мои, нека се извиним пред
благородния дон...
     Той  се изправи и с пъшкане се поклони. Останалите също станаха и също
се  поклониха,  но  с  явна  нерешителност и дори с уплаха. Румата буквално
чуваше  как  пукат тъпите им, примитивни мозъци в напразно усилие да уловят
смисъла на думите и постъпките на прегърбеното старче.
     Работата,  разбира  се,  беше  ясна.  Разбойникът използуваше още една
възможност  да  съобщи  на  дон Румата, че в предвиждащия се погром нощната
армия смята да действува заедно със сивите. А сега, когато беше дошло време
да  дава  конкретни  указания,  да споменава имена и срокове на операцията,
присъствието  на  благородния  дон, меко казано, ставаше затруднително и на
благородния дон се предлагаше да изложи накратко какво иска и да се измита.
Загадъчно  старче.  Страшно.  И за какво е дошло в града? Вага не можеше да
понася града.
     - Прав  си,  уважаеми  Вага  - каза Румата. - Аз нямам време. Обаче аз
трябва  да  се  извиня,  защото  те безпокоя за съвсем дребна работа. - Той
продължаваше  да седи и всички го слушаха прави. - Така стана, че ми трябва
твоят съвет... Можеш да седнеш.
     - Ето  за какво става дума - продължи Румата. - Преди три дни трябваше
да  се  срещна в оброчището "Тежките мечове" с един приятел, благороден дон
от  Ирукан.  Но  не се срещнахме. Той изчезна. Зная положително, че е минал
ируканската граница благополучно. Може би ти знаеш по-нататъшната му съдба?
     Вага дълго не отговаряше. Бандитите пъшкаха и въздишаха. После Вага се
изкашля.
     - Не, благородни дон - каза той. - Нищо не знаем за такова нещо.
     Румата веднага стана.
     - Благодаря  ти,  уважаеми - каза той, закрачи към средата на стаята и
остави  на  писалището  кесия с десетина жълтици. - Напущам те с молба: ако
научиш нещо, съобщи ми. - Той докосна с ръка шапката си. - Сбогом.
     На прага се спря и небрежно подхвърли.
     - Ти  тук  говори  нещо  за  учените  хора. Сега ми хрумна една мисъл.
Чувствувам,  че благодарение усилията на краля след месец в Арканар няма да
се  намери  един  свестен  книжовник.  А аз трябва да основа в метрополията
университет, дал съм обет, защото се излекувах от черната чума. Ако обичаш,
когато  наловиш  книжници,  съобщи  най-напред  на мене, а след това на дон
Реба. Може би ще подбера няколко за университета.
     - Няма  да  ти  излезе  евтино  -  с  мазен глас го предупреди Вага. -
Стоката е рядка, не се задържа.
     - Честта е по-скъпа - високомерно каза Румата и излезе.


ТРЕТА ГЛАВА

     Би  било  много интересно, мислеше си Румата, да хванем този Вага и да
го  откараме на Земята. Технически това не е трудно. Би могло да се направи
още  сега.  Какво  ли  ще  прави на Земята? Румата се опита да си представи
какво  би  правил  Вага  на  Земята.  В  светла  стая  с  огледални стени и
кондициониран  въздух,  който  мирише на борова гора или на море, е хвърлен
огромен космат паяк. Паякът се е притиснал до лъскавия под и трескаво върти
злобните  си  очички и - какво да прави? - извит ребром, полека-лека тръгна
към  най-тъмния  ъгъл,  притиска се, издал заплашително напред отровните си
челюсти.  Разбира  се,  преди всичко Вага ще започне да търси засегнати. И,
естествено,  и  най-глупавият  засегнат  ще  му  се  стори прекалено чист и
негоден  за  използуване.  И  старчето  ще  се  поболее. И дори ще умре. Но
впрочем  кой го знае. Там е цялата работа, че психологията на тези изроди е
като  тъмна  гора.  Свети  Мика!  Да се ориентираш в нея е много по-трудно,
отколкото   в  психологията  на  нехуманоидните  цивилизации.  Всичките  им
действия  могат  да  се  обяснят,  но дяволски трудно е тези действия да се
предскажат.  Да,  може  и  да  умре  от  мъка.  Пък може и да свикне, да се
приспособи,  да  схване  кое  какво  представлява и да стане горски в някой
резерват.  Защото не може да няма някоя дребна, безобидна страст, която тук
само  му  пречи, а там да стане смисъл на живота му. Струва ми се, че обича
котките.  Казват,  че  в  бърлогата  му  имало  цяло  стадо и им бил главил
специален  пазач.  И  дори  плащал  на  този човек, макар че е скъперник, и
просто  би могъл да го сплаши. Но какво ли ще прави на Земята с чудовищното
си властолюбие, не се знае.
     Румата  спря  пред  кръчмата  и  се  накани  да  влезе, но откри, че е
изчезнала кесията му. Той стоеше пред входа съвсем объркан (никак не можеше
да  свикне  с  тези  неща,  макар че не му се случваше за пръв път) и дълго
бърка  във  всички  джобове.  Имаше само три кесии, по десетина жълтици във
всяка.  Едната  получи  директорът,  отец Кин, другата получи Вага. Третата
беше изчезнала. Джобовете му бяха празни, от десния му крачол бяха грижливо
отрязани всички златни пластинки, а от пояса му беше изчезнал кинжалът.
     В този  момент  той  забеляза, че недалеч от него се бяха спрели двама
щурмоваци, зяпаха го и се смееха. Сътрудникът на Института трябваше да плюе
на  това,  но  благородният дон Румата Есторски побесня. За миг му причерня
пред  очите. Спусна се към щурмоваците и ръката му неволно се вдигна, свита
в юмрук.   Изглежда   лицето   му   се   беше   променило  страшно,  защото
присмехулниците  се  стъписаха  и със замръзнали като на паралитици усмивки
бързо се шмугнаха в кръчмата.
     Тогава  Румата  се  уплаши. Такъв страх го хвана, какъвто беше изпитал
само  веднъж  в живота си, когато като сменен пилот в рейсовия звездолет за
пръв  път почувствува пристъп на малария. Болестта се беше появила кой знае
откъде и само след два часа с шеги и закачки го излекуваха, но той завинаги
запомни  сътресението,  което  изпита  здравият и прав, никога не боледувал
човек при мисълта, че нещо в него се е развалило, че е станал уязвим и като
че ли е загубил едноличната си власт над своето тяло.
     Но  аз  не исках, помисли си той. Дори през ум не ми е минавало. Та те
нищо особено не правеха - стояха си и се смееха... Много глупаво се смееха,
но  вероятно  съм имал ужасно смешен вид, когато бърках по джобовете си. Та
аз  замалко не ги заклах, изведнъж разбра той. Ако не бяха избягали, щях да
ги  заколя.  Спомни  си,  че  съвсем  наскоро  срещу облог с един удар беше
разсякъл  отгоре  додолу  едно чучело, облечено с двойна соанска ризница, и
тръпки  го  побиха  по  гърба...  Сега щяха да се търкалят тук като заклани
свине,  а  аз щях да стоя с меч в ръка и нямаше да зная какво да правя... И
това ми било бог! Станал съм звяр...
     Изведнъж  той  почувствува, че го болят всички мускули като след тежка
работа.  Хайде-хайде,  тихо  си  каза  той. Нищо страшно няма, всичко мина.
Просто  избухване.  Мигновено  избухване и всичко вече мина. Все пак аз съм
човек  и  нищо  животинско не ми е чуждо... Това са просто нерви. Нервите и
напрежението  през  последните  дни... И главното чувството, че се надвесва
някаква  сянка. Не се знае чия, не се знае откъде, но тя се надвесваше и се
надвесваше неизбежно...
     Тази  неизбежност се чувствуваше във всичко. И в това, че щурмоваците,
които  съвсем  доскоро  страхливо  се  въртяха  около  казармите,  а сега с
извадени  брадви свободно се разхождаха по средата на улиците, където преди
се  разрешаваше  да  ходят  само благородните донове. И в това, че от града
изчезнаха  уличните  певци,  разказвачи,  танцьори и акробати. И в това, че
гражданите  престанаха  да  пеят песнички с политическо съдържание, станаха
твърде  сериозни  и  съвсем  точно  знаеха  какво  е потребно за благото на
държавата.  И  в  това,  че  внезапно  и  необяснимо  защо  беше  затворено
пристанището.  И в това, че бяха разрушени и изгорени "от възмутения народ"
всички  магазинчета,  в  които  се  продаваха редки предмети - единствените
места в кралството, където човек можеше да си купи или да вземе за временно
ползване  книги  и ръкописи на всички езици в Империята и на древните, сега
мъртви   езици  на  местното  население  в  Задпроливието.  И  в  това,  че
украшението на града, лъскавата кула на астрологическата обсерватория, сега
стърчеше  в  синьото  небе  като  черен  прогнил зъб, изгоряла при "случаен
пожар".  И  в  това,  че консумацията на алкохол през последните две години
беше  се  увеличила  четири  пъти  -  и то в Арканар, който открай време се
славеше  с  необузданото  си  пиянство. И в това, че постоянно наплашените,
угнетени  селяни  съвсем  се  заровиха  под земята в своите Райски колиби и
Въздушни  целувки  и  не  се осмеляваха да излизат от землянките си дори за
най-необходимата  полска  работа. И в това, че старият лешояд Вага Колелото
се  беше преселил в града, надушвайки голяма плячка... Някъде вдън двореца,
в разкошните  си  покои,  където  болният  от подагра крал, двадесет години
слънце  не  видял  от  страх  пред  всичко  на  света, син на собствения си
прадядо,  слабоумно  се  киска и подписва една след друга страшни заповеди,
които  обричат  на  мъчителна смърт най-честните и безкористни хора, някъде
там береше чудовищен цирей и трябваше да се очаква, че ако не днес, то утре
този цирей ще се пукне...
     Румата  се подхлъзна на един пръснат пъпеш и вдигна глава. Намираше се
на  улица "Премногоблагодарност", в царството на солидните търговци, сарафи
и майстори  златари.  От  двете  страни  се  издигаха  солидни стари къщи с
магазини  и  житарници,  тротоарите  тук бяха широки, а платното настлано с
гранитни блокчета. Обикновено тук се срещаха благородници и по-богати хора,
но   сега   срещу   Румата  напираше  гъста  тълпа  от  възбудени  хора  от
простолюдието. Те предпазливо заобикаляха Румата и раболепно го поглеждаха,
а мнозина  за  всеки случай се покланяха. По прозорците на горните етажи се
мяркаха  дебели  лица, на които се заковаваше възбудено любопитство. Някъде
отпред  някой началнически подвикваше: "Хайде, минавай!... Разпръсни се!...
Хайде, бързо!..." В тълпата си говореха:
     - Тъкмо  в  тях е злото, от тях най-много трябва да се боиш. На вид са
тихи,  добродушни,  почтени,  гледаш го - търговец като търговец, а отвътре
горчив като отрова...
     - Ама те как го... Аз съм свикнал с тези работи, но, повярвай ми, като
гледах, повдигна ми се...
     ~ А  те  пет  пари не дават... Ербап момчета. Просто се радвам. Такива
няма да те предадат.
     - А  пък  може  би не трябва така? Все пак човек е, жива душа... Щом е
грешен, накажете го, поучете го, а защо трябва така?
     - Остави  тези  работи...  По-тихо  говори, първо, наоколо има хора...
Господарю, а, господарю!
     - Но  че е стопанин, стопанин е. Има хубаво сукно, ако ги натиснем, ще
го  дадат,  няма  да  се  пазарят...  Но да побързаме, че онези, Пакиновите
закупчици, ще го задигнат...
     - Ти,  момчето  ми, най-важното е да не се съмняваш. Вярвай ми, това е
най-важното. Щом властите така постъпват, значи знаят какво правят...
     Пак  са  пречукали някого, помисли си Румата. Дощя му се да се отбие и
да  заобиколи  мястото,  откъдето идваше тълпата и където викаха - минавай,
разпръсквай  се.  Но  не  се отби. Само прекара ръка по косите си, да не би
някой  паднал  кичур  да закрие камъка на златния му обръч. Камъкът не беше
камък,  а обектив на телепредавател, а обръчът не беше обръч, а предавател.
Историците на Земята виждаха и чуваха всичко, което виждаха и чуваха двеста
и петдесетте  разузнавачи  на  деветте  континента  на  планетата. И затова
разузнавачите бяха задължени да гледат и слушат.
     Вдигнал глава и разперил настрани мечовете, за да закача повече народ,
той  тръгна  по  средата  на  платното  право срещу хората и те припряно се
дръпнаха,  за да му правят път. Четирима плещести носачи с боядисани муцуни
пресякоха  улицата,  носейки  сребриста  носилка.  Зад  перденцата надникна
красиво  студено  личице  с  извити мигли. Румата свали шапка и се поклони.
Беше  дона Окана, сегашната фаворитка на нашия орел, дон Реба. Като съгледа
великолепния  кавалер, тя меланхолично и многозначително му се усмихна. Той
без  запъване можеше да наброи поне двадесетина благородни кавалери, които,
ако  ги  удостоеше  някой  с  такава  усмивка,  щяха да хукнат при жените и
любовниците  с  радостната  вест: "Сега всички други да се пазят, всички ще
купя  и продам, ще им дам да се разберат..." Такива усмивки бяха нещо рядко
и понякога  струваха  неоценимо  скъпо.  Румата  спря  и  дълго  гледа след
носилката.  Трябва  да  се  реша,  помисли  си  той. Трябва най-после да се
реша...  Настръхна  при  мисълта какво щеше да му струва това. Но трябва...
Трябва...  Решено е, помисли си той, все едно, друг път няма. Довечера. Той
стигна  оръжейния  магазин,  където  одеве  се  беше  отбивал да пита колко
струват  кинжалите  и  да послуша стихове. Ето каква била работата... Значи
твоят ред бил дошел, добри ми отче Гаук...
     Тълпата беше се разпръснала вече. Вратата на магазина беше откачена от
пантите, прозорците изкъртени. На прага, запънал крак в рамката на вратата,
стоеше  грамаден  щурмовак  със  сива рубашка. Друг щурмовак, по-слаб, беше
клекнал до стената. Вятърът носеше по платното на улицата изписани листове.
     Грамадният  щурмовак  пъхна  пръст  в  устата си, посмука го, после го
извади  и  го  огледа  внимателно.  На  пръста имаше кръв. Щурмовакът улови
погледа на Румата и добродушно просъска:
     - Хапе, мръсникът му, като пор...
     Вторият  щурмовак  бързо  се  изкиска.  Един  такъв мършавичък, бледен
хлапак,  неуверен,  с  пъпчиво лице, веднага си личеше, че е новак, змийче,
пале...
     - Какво е станало тук? - попита Румата.
     - Спипахме един скрит книжник - нервно каза палето.
     Дангалакът пак започна да смуче пръста си, без да променя позата си.
     - Мир-рно! - тихо изкомандува Румата.
     Палето бързешката скочи и прибра брадвата. Дангалакът се позамисли, но
накрая прибра краката си и застана доста изправено.
     - Какъв е този книжник? - попита Румата.
     - Съвсем не зная - каза палето. - По заповед на отец Цупик...
     - И какво стана? Арестувахте ли го?
     - Тъй вярно. Арестувахме го.
     - Това е добре - каза Румата.
     Това  наистина  никак  не  беше лошо. Оставаше му още време. Няма нищо
по-скъпо  от  времето,  помисли  си той. Един час се равнява на един живот,
един ден е безценен.
     - И къде го откарахте? В Кулата ли?
     - А? - смутено попита палето.
     - Питам, в Кулата ли е той сега?
     На  пъпчивото  лице  се  разля  неуверена усмивка. Дангалакът заръмжа.
Румата  рязко  се обърна. Там, от другата страна на улицата, на горния праг
на  една  врата  като  чувал  с  дрипи  висеше трупът на отец Гаук. Няколко
дрипави хлапета със зяпнали уста и опулени очи го гледаха от двора.
     - Сега в Кулата не се изпраща всеки - добродушно изхриптя зад гърба му
дангалакът. - Сега тия работи ги правим бързо. Примката на шията и хайде на
разходка...
     Палето отново се изкиска. Румата с невиждащи очи се извърна към него и
бавно  прекоси  улицата.  Лицето на печалния поет беше черно и неузнаваемо.
Румата  наведе  очи.  Само  ръцете  бяха  му познати, дългите слаби пръсти,
изцапани с мастило...

     Сега живота не напускаме,
     сега насила ни извеждат.
     И даже някой да поиска
     да промени в живота всичко,
     безсилен, смазан и несръчен,
     ръцете слаби ще отпусне -
     на звяра не открил сърцето
     и не разбрал сърце ли има...

     Румата се обърна и си тръгна. Добрият слаб Гаук... Звярът има сърце. И
ние  знаем  къде  се  намира  той.  И  това  е  най-страшното,  мой кротки,
безпомощен  приятелю.  Знаем  къде е то, но не можем да го прободем, без да
пролеем  кръвта  на  хиляди  наплашени,  заблудени, слепи хора, които не се
съмняват  в  нищо.  А  те  са  толкова  много,  безнадеждно много - невежи,
разединени,  озлобени  от  вечния неблагодарен труд, унизени, неспособни да
надмогнат  мисълта  как  да спечелят още една медна пара повече... И още не
можем  да  ги научим, да ги обединим, да ги насочим, да ги спасим от самите
тях.  Рано,  прекалено  рано,  цели векове по-рано, отколкото е възможно, в
Арканар  се появи сивото тресавище, то няма да срещне съпротива и ни остава
само  едно:  да  спасим  малцината,  които могат да се спасят. Будах, Тара,
Нанин и да речем, още десетина или най-много двадесетина души...
     Но  само  като  си  помислеше,  че  хиляди  други,  макар  и  по-малко
талантливи,  но  също така честни, истински благородни хора, са обречени, в
гърдите  му  нахлуваше  леден  мраз  и  чувство  за собствената му подлост.
Понякога това чувство толкова се изостряше, че съзнанието му се помрачаваше
и Румата  като  пред очите си виждаше гробовете на сивата паплач, озарявани
от  розовите  пламъци  на  изстрелите и изкривената от животински ужас, все
така незабележимата и малко бледа физиономия на дон Реба, и бавно рухващата
от  само  себе си Весела кула... Да, това би било приятно. Би било истинско
нещо.  Истинско  микроскопично въздействие. Но след това... Да, в Института
са  прави.  След  това  ще  дойде  неизбежното.  Кървав хаос в страната. На
повърхността  ще  изплува  нощната  армия на Вага - десет хиляди главорези,
отлъчени   от  всички  църкви,  насилници,  убийци,  развратници;  орди  от
меднокожи  варвари,  слезли  от  планините,  ще  изтребват  всичко живо, от
пеленачетата  до  старците;  грамадни  тълпи,  заслепени  от  ужас селяни и
граждани,  бягащи в горите, в планините, в пустините; и твоите привърженици
- веселите  хора,  смелите  хора!  - които си разпарят коремите в жестоката
борба  за  власт и за правото да влад